Карл Май - Крюгер Бей

— Той е мой син.

— Твой син ли? А-а! Много странно! А не си ли го представил на улед аярите за твой приятел?

— Нима синът не е приятел? Нима е нужно тези диваци да знаят всичко?

— Хмм! Наистина че си е твоя работа как ще наричаш сина си. Но той внезапно изчезна, къде ли е сега?

— Я не се преструвай! Много добре знаеш, че умря.

— Но как така на сина ти му хрумна злощастната мисъл да се самоубие?

— Беше уморен от живота!

— И синът ти идва от Америка в Тунис само за да се самоубие? Искал е да ти даде възможност да присъстваш ли? Струва ми се, че е хранил към теб някаква неимоверно нежна любов!

— Подигравай се, подигравай се! Какво съм виновен, че на такива меланхолици могат да им хрумнат толкова глупави мисли!?

— Но както изглежда не те е еня кой знае колко много.

— Поне не ти личи да си опечален. Ала все пак ти съчувствам за този тъжен случай. Чух, че се е застрелял в твое присъствие, а?

— Да, със своя револвер.

— Не е ли с твоя?

— Я стига глупави шеги! Аз нямам такова оръжие. Един туниски колагасъ не носи револвер.

— Но как е могъл синът ти да стреля с револвера? Та той беше ранен и не бе в състояние да си служи с ръката.

— Тъй като ти всичко знаеш, сигурно си научил, че е била ранена само лявата му ръка.

— Аха! Надявам се ти си онаследил мъртвеца, а? Той отново ме изгледа изпитателно, за да се опита да разбере накъде бия. След като повторих въпроса си, негодникът отговори:

— Естествено, ако имаш предвид това, че взех всичко, каквото моят син носеше със себе си.

— Това ме радва, защото ми се иска да поогледам наследството. И понеже си възпрепятстван да бръкнеш в джобовете си, ще ти спестя усилията като го направя вместо теб.

— Направи го!

Тези думи бяха изречени с гневен тон, но както ми се стори в гласа му ясно долових също подигравка и злорадство.

Изпразних джобовете му, претърсих и всичките му дрехи. Нищо не можеше да ми убегне от окото и все пак намерих само негови вещи. Нямаше нищо друго, което можеше да е било собственост на Смол Хънтър.

— Що за физиономия си направил, любезни ми сър? — присмя ми се той. — Ако можеше да се погледнеш в някое огледало, сигурно щеше да се закълнеш, че имаш най-одухотвореното изражение на лицето в целия свят. А аз глупакът винаги съм те смятал за най-големия тъпак! Виждаш, как човек може да се заблуди!

Той беше забелязал моето разочарование. Аз се стегнах и с тон, по който не си личеше киселото ми настроение, казах:

— Значи това е всичко, което притежаваш и каквото е имал в себе си твоят син, а?

— Да — кимна ми той, дружелюбно ухилен.

— Тогава ви съжалявам и двамата! Един туниски колагасъ не би трябвало да е такъв голтак като теб, а и синът ти изглежда не е спестил кой знае колко много.

— Да спести ли? Че къде? При кого?

— При Смол Хънтър.

— The devil! — сепна се той. — Смол Хънтър! Какво знаеш за Смол Хънтър?

— Че е един приятен млад мастър, който си прави удоволствието да опознава Ориента.

— Ориента ли?

— Да. Той има и един спътник, който също като него е умен и духовит млад човек. Ако не се лъжа името му е Джонатан Мелтън.

— Нищо не разбирам.

— Кажи-речи същото мога да твърдя и за себе си. Мислех си, че Смол Хънтър и Джонатан Мелтън се намират в Египет, а ей на тук за свое учудване узнавам, че Джонатан се е застрелял пред очите ти.

Той отново ми отправи един от онези свои продължителни погледи. Изглежда вече се досещаше, че не се намирах по тези места случайно, а знаех за плановете му повече, отколкото можеше да му е приятно.

— В състояние ли си да ми дадеш някакво обяснение? — попитах го аз.

— Бъди тъй любезен сам да размислиш!

— Така ли смяташ? Е, ще опитам още веднъж да последвам съвета ти. След като размисля, стигам до странната мисъл, че нещо си се излъгал в самоличността на сина си.

— Как може един баща да се излъже в самоличността на сина си!

— Защо не? Да допуснем например, че е налице голяма прилика. Все пак това е един случай, който не е нещо съвсем невъзможно.

Той наостри слух, но после веднага невъздържано избухна:

— По дяволите твоите увъртания! Нещо ти тежи на сърцето. Искаш да ми нанесеш някакъв коварен удар! Защо се бавиш още? Изплюй камъчето!

— Удар ли? Лъжеш се. Говоря само от съчувствие към теб. Най-добрата утеха за теб би била да се докаже, че напразно се косиш и че синът ти е жив!

— Я ме остави на мира с твоите измишльотини! Не мога да проумея откъде ти хрумват подобни мисли.

— Откъде ми хрумват ли? И това ще ти кажа. Колко пръста има на краката всеки човек?