Карл Май - Крюгер Бей

«Този проход ще има голямо значение за вас».

Така си казах, веднага щом го съзрях, а още през нощта предположението ми щеше да се превърне в действителност. Улед аярите се насочиха право към него.

Още преди да го бяхме достигнали аз се обърнах и внимателно огледах хоризонта зад мен. Ако не се лъжех, далеч назад ми се мерна съвсем малка светла точка, която привидно беше колкото грахово зърно. Несъмнено това беше хаик и едно предчувствие, което по-късно се потвърди, ми подсказа, че там е Винету. Сигурно той бе последвал дирята ни и следователно бе изминал същия обходен път като нас и несъмнено ни виждаше по-добре отколкото ние него, понеже бяхме петдесетина души, които до един носеха бели бурнуси. Бях убеден, че човек като апача щеше да е изключително предпазлив и нямаше да допусне да го забележат. Предполагах, че въпреки всички опасности, които неизбежно щяха да възникнат, той все пак скоро щеше да ни измъкне.

Ето че вече навлязохме в прохода и се убедих, че стените му действително бяха срязани като с нож. Едва ли някой можеше да се изкачи по тях. Едва бяхме изминали петстотин или шестстотин крачки из него, когато пред нас се откри своеобразната оживена картина на военен бедуински лагер.

Имаше шатри, между които се движеха многобройни човешки силуети. Тук-там хората трупаха сухи дърва и клони, които вечерта щяха да бъдат използвани за поддържането на огньове. Стотици хора се втурнаха да ни посрещнат и да поздравят своите победоносни съплеменници с гръмки ликуващи викове. Зад шатрите бивакуваха войници, охранявани от стражи, а още по-назад забелязах голямо стадо коне. Виждаха се само мъже, нямаше нито едно-единствено женско същество. Наистина се намирахме във военен бивак, а войниците, охранявани малко по-назад, бяха пленници и се числяха към обкръжения ескадрон, който е бил принуден да се предаде. Вече бях подготвен да се срещна с колагасъ Калаф бен Урик. Вярно, страшно ме беше яд, че щеше да ме види пленен, но се утешавах с мисълта, че и той също беше пленник. Е, в това обаче много се лъжех.

Съвсем неразбираемо бе за мен, че улед аярите бяха останали на бивак тук в тесния проход. Както за моя зла участ бях вече убеден, те много добре знаеха за приближаването на нашите войскови части. Ами ако нашите се разделяха и едновременно навлезеха от двете страни на прохода? В такъв случай аярите щяха да попаднат в най-хубавия капан. Но скоро щях да узная защо те се чувстваха тук в толкова голяма безопасност.

Човек лесно може да си представи какви погледи ни хвърляха от всички страни, но още по-лоши бяха ругатните, проклятията и подигравките, които чувахме. Най-доброто беше изобщо да не им обръщаме внимание.

Съвсем близо до лявата стена на пролома се издигаше необикновено голяма шатра, украсена с полумесец както и с различни други предмети. Без съмнение това беше жилището на шейха. Шестима конници ни заведоха до нея. Там те слязоха от конете, развързаха ни и ни подканиха също да скочим от седлата. Пред шатрата на килим седеше старец с дълга сива брада, която му придаваше достопочтен вид. Погледът му беше открит, а изразът на лицето му будеше доверие. Че беше на много висока почит сред своите хора, си личеше от почтителното и боязливо поведение на неговите войни, застанали на подобаващо разстояние от него, за да ни наблюдават. В ръката си той държеше дълъг чибук и пушеше.

Онзи тип с маймунската физиономия му предаде моите оръжия, както и оръжията на Крюгер Бей и Емъри, които бяха носени от други бедуини. Изглежда започна да му докладва за случилото се, защото двамата разговаряха доста дълго на полувисок глас. По време на тази пауза ние стояхме и чакахме. После маймуноподобният субект и другите петима войни се отдалечиха. Взеха и конете със себе си. Тогава вече търпението на Крюгер Бей се изчерпи, той се приближи и каза:

— Ние двамата се познаваме. Ти си Мубир бен Зафа, върховният шейх на улед аярите. Поздравявам те!

Шейхът спокойно го погледна в очите и отвърна:

— Познавам те, но няма да те поздравя. Кои са другите двама?

— Този е Кара бен Немзи от Билад ал Алман, а другият е Пехливан Бей от Билад ал Инглиз.

— При теб имаше още един чужденец от Билад ал Амирика, нали?

— Да. Откъде знаеш? — учудено попита полковникът.

— Аз знам всичко. А откъде, това не те засяга. Къде е този амирикани?

— При моите хора.

— Жалко! Тук има един човек, който много би искал да го види.

Той имаше предвид Мелтън, който както предполагах, се намираше по-назад при пленените войници. Но предположението ми не беше вярно, понеже в този момент с бързи крачки към нас се приближи един много слаб бедуин, комуто шейхът подвикна: