Карл Май - Крюгер Бей

— Бисми-лахи ’р рахмани ’р рахим. Йа раб, йа даим. Големи и многобройни са греховете на този свят и сърцата на злодеите са закоравели. Ала справедливостта е будна и наказанието не дреме. О, Аллах, о, Мохамед, о, всички вие халифи! Чуйте правоверни, вие благочестиви любимци на благодетелта, стоте свещени имена на онзи, който няма нито един грях и представлява вечната справедливост и възмездие! Чуйте ги, но не се вслушвайте в стенанията и воплите на този червей, чиито грехове ще бъдат ей сега изписани върху кожата на безбожния му гръб! Аллах! О, Милостиви! О, Състрадателни! О, Царю!

Тези три думи бяха придружени от първите три удара. След това бавно последваха едно подир друго и останалите имена. При «О» бастонададжията замахваше, а при следващата сричка ударът се стоварваше върху гърба на шейха. Той лежеше като мъртъв. Стискаше здраво зъби и не издаваше никакъв звук. Ала на петнайстото име от устата му се разнесе стон, а при седемнайстото вече започна да крещи, повтаряйки имената:

— О, Бащице… о, Победителю… о, Всезнаещи… о, Разтърсващи… о, Разпростиращи…!

Този човек напълно бе заслужил своите сто удара, ала сцената ми беше непоносимо противна и след като получи шейсет удара, наредих да престанат и да го отведат настрани. Душевната болка, която му бях нанесъл, беше поне също толкова силна, колкото и телесната. Можех да бъда сигурен, че в негово лице си бях създал яростен неприятел.

Елатех дойде при мен, за да ми благодари за наказанието, което беше получил нейният мъчител. Тя не знаеше, че беше тайно наблюдавана. Все пак не беше изключено, макар и не от неблагодарност да избяга и ако се натъкнеше на войни от нейното племе, без да иска с приказките си да ни издаде.

Овреме си легнахме да спим, защото пътят ни на следващия ден през уара постепенно щеше да става все по-труден и по-опасен колкото повече се приближавахме до онези развалини, където предполагахме, че се намират неприятелите ни, обсадили нашите хора.

На другата сутрин станахме рано, закусихме, нахранихме конете и камилите след което се отправихме на път. В последния момент Винету се приближи яздейки към мен и каза:

— Нека моя брат ме последва, искам да му покажа нещо.

— Нещо хубаво?

— Вероятно, лошо.

— Ах! Какво?

— Винету, както моя брат знае винаги е нащрек по навик, дори и когато това не е необходимо. Яздех около лагера, когато забелязах следа, която събуди у мен подозрение.

Той ме поведе на югоизток и там ние видяхме в пясъка между каменните блокове човешка следа, която идваше от нашия лагер. Ние я последвахме и достигнахме до място зад голяма скала, където се е срещнал с някого. Другият е бил на кон. Те са разговаряли дълго един с друг.

Следата беше на около осем часа и срещата се е състояла около полунощ. Ние я проследихме. Тя водеше без прекъсване на югоизток, оттам където идвахме. Това до известна степен ни успокои и ние се върнахме след половин час, за да настигнем другарите си.

Естествено ние споделихме нашите наблюдения само с Крюгер Бей и Емъри. Имахме си причини за това. Първият не им обърна внимание и не се разтревожи, но другият се отнесе сериозно към тях. Емъри се осведоми:

— Ездачът не е бил вероятно в лагера, когато сме спали?

— Не.

— Значи е имал причини да не се мярка насам. А който не бива да се мярка пред очите ни, той сигурно ни е враг.

— А който в късна доба тайно разговаря с наш неприятел, е предател. Значи между нас има предател — добавих аз.

— Well, и аз съм на същото мнение. Но кой може да е той? Ако тази вечер сме нащрек, вероятно ще го спипаме. Колко още ще яздим докато стигнем до развалините?

— До утре следобед.

— Тогава може да се очаква, че тази вечер ездачът пак ще дойде, за да научи най-новите вести. Ще задържим и него, и неговия съучастник.

За съжаление не било писано тези наши очаквания да се сбъднат. Бяха се случили неща, на които ако някой преди това ни ги беше казал, едва ли щяхме да повярваме, макар да знаехме, че колагасъ Калаф бен Урик е мерзавец. Междувременно той беше преминал на страната на неприятелите, и заедно с тях се намираше много по-наблизо, отколкото си мислехме. Среднощният ездач се оказа шпионин на улед аярите и то както разбира се, узнахме едва по-късно, това е бил Томас Мелтън. А онзи, с когото е разговарял, е бил нашият водач.

У арът много затрудняваше придвижването ни. Не ни беше възможно да яздим в непрекъсната колона, а бяхме принудени да се разделим и да изпратим напред много повече разузнавачи, отколкото обикновено ни бяха необходими. Но след като по пладне направихме кратка почивка, водачът ни успокои със забележката, че след три часа у арът свършвал и пак преминавал в открита степ.