Карл Май - Крюгер Бей

Докато падах, забелязах, че нашият водач спокойно и свободно се отдалечи от коня си и изведнъж разбрах кой ни беше предал. Вдясно от мен лежеше Крюгер Бей, а още по-наблизо беше Емъри. И двамата бяха вързани като мен. Англичанинът ми подхвърли на родния си език:

— Големи глупаци излязохме! Водачът ни е предател! Но спокойно! Както изглежда нямат намерение да ни убиват. Така ще спечелим време. Винету ще види следите ни и няма да ги изпусне докато не ни намери!

Бяхме изненадани и нападнати от петдесетина души, които са се били скрили зад пръснатите наоколо скални късове, без да забележим каквато и да било следа от тях. Един от тях, навярно предводителят им, се обърна към Крюгер Бей:

— Теб искаме да заловим, но и другите двама ще вземем с нас, а още утре ще пленим цялата ти войска и ще я унищожим, ако за живота на войниците пашата не ни даде камили, коне, овце, както и други неща за прехрана. Хайде, тръгвайте преди да им е направило впечатление продължителното ви отсъствие!

Принудиха ни да се качим на конете си, където здраво ни вързаха. После продължихме на югозапад все между скали и камънаци, докато след повече от два часа най-сетне у арът свърши.

Идваше ми сам да си зашлевя няколко плесници. Оръжията ми бяха отнети. Беше ги взел ей там предводителят им, един тип с истинско маймунско лице. Бяхме паднали право в клопката на нашите врагове улед аярите.

Емъри се надяваше на Винету. Да, аз също имах доверие в апача повече отколкото във всеки друг, обаче какво ли можеше да направи в този случай, след като не владееше арабски! Край него нямаше нито един човек, с когото да има възможност да се разбере. И въпреки това и през ум не ми минаваше да смятам играта за загубена. Емъри имаше право — изглежда имаха намерение да ни пощадят живота, защото никой от нападателите не беше използвал каквото и да било оръжие. Това не можеше да ни успокои. Разполагахме и с няколко силни коза, които бихме могли да изиграем — Елатех, която бяхме спасили, както и пленените улед аюни, които искахме да предадем на техните смъртни врагове. Чрез тях улед аярите щяха да получат онова, което както току-що чух, желаеха да имат.

Не ми харесваше само, че ни разделиха. Мен ме изпратиха в челото, полковника в средата, а Емъри в края на малката колона, тъй че нямахме възможност да разговаряме. Неуморно хвърлях погледи на изток, където трябваше да яздят нашите хора, ала макар че местността бе вече свободна от всякакви скали и едри каменни късове, от войниците на Крюгер Бей не се забелязваше никаква следа, сигурно им се беше сторило, че сме се забавили твърде дълго и бяха спрели, за да ни търсят. За съжаление бях убеден, че водачът ще направи всичко възможно да ги заблуди и да ги поведе в грешна посока.

Както предателят съвсем правилно ни беше казал още преди време, тук нямаше вече нито каменна, нито пясъчна пустиня. Равнината беше по-скоро степ, защото наоколо се виждаше да расте тревица, макар и много оскъдна тревица. Свърнахме на изток и препуснахме в галоп. Отначало бяхме яздили на югозапад, а ето че сега се насочихме на изток. Беше съвсем ясно, че се движехме по заобиколен път, за да заблудим евентуални преследвачи.

Слънцето се беше спуснало вече ниско над западния хоризонт. След около три четвърти часа можеше да се очаква падането на здрача. Ето че лека полека теренът започна да се изкачва и от дясната ни страна изплуваха възвишения. Две от тях изпъкваха особено ясно, макар че все още бяха твърде далече. Сигурно бяха някакви могъщи планински масиви. Ако не се лъжех, това бяха високите планини на Джилджил. Но ако предположенията ми бяха верни, то пътят ни не водеше към развалините, които всъщност бяха нашата цел. Улед аярите сигурно ги бяха напуснали и се бяха отправили към Джилджил.

Бяхме описали широка дъга и според изчисленията ми у арът, през който бяхме яздили доскоро, се намираше на не повече от един час езда северно от нас. Това беше от голямо значение за мен. И изобщо при определени обстоятелства е много важно човек точно да запаметява местностите.

Ето че пред нас видяхме планини с много особени форми. Вляво и вдясно на значителна височина се издигаше солиден планински масив, разсечен по средата чак до самата степ. Изглеждаше така, сякаш някой великан си беше изпекъл хляб, беше го сложил на това място, с нож дълъг няколко километра го беше срязал до долу, а после с ръце беше леко раздалечил двете му половини. Склоновете на двете части можеха да бъдат лесно изкачени, ала намиращият се между тях проход много трудно, защото ясно се виждаше, че стените му се спускаха почти отвесно.