Карл Май - Сатана и Юда

И ето че наистина го видяхме да лежи пред нас, целият свързан с ремъци и пристегнат за забит в земята кол. Неколкократно бяха увили една стара кърпа около устата и носа му, така че той можеше само да стене и едва-едва да диша. Естествено най-напред махнахме кърпата. Тогава младежът дълбоко пое въздух и извика:

— Слава Богу! Видях ви, когато се появихте в галерията, и се изплаших да не би да се върнете, без да стигнете дотук. Моля ви, развържете ремъците ми!

Срязахме ги. Фогел се изправи на крака. Докато се протягаше и разкършваше, аз го попитах:

— Брахте ли голям страх?

— Естествено!

— Но нима не ви мина през ума, че ще дойдем?

— О, очаквах от вас, че ще успеете да проникнете в пуеблото, но никак не ми се вярваше, че ще намерите това място. Треперех за живота си.

— Така става, когато човек е натоварен със задачата да охранява коне, а заспива.

— Не съм виновен. Скуката ме приспа. А когато внезапно се събудих, бях вече здраво вързан. Пренесоха ме през каньона и теснината в скалите, а после ме вкараха в пуеблото и тук ме разпитаха.

— Кой ви разпита?

— Двамата Мелтън и еврейката. Досега вие я смятахте само за една лекомислена фуста, ала тя с нищо не е по-добра от двамата Мелтън и добре знае, че голямото богатство на Джонатан е плод на престъпление. Изпаднах в ярост и извърших голяма непредпазливост.

— Казали сте, че сте законният наследник, нали?

— Да. Можете да си представите тяхното удивление, а после и радостта им. Заявиха ми, че ще трябва да умра, и ме довлякоха тук.

— Не са били с чак толкова зли намерения. Искали са да ви посплашат и така да ви направят по-отстъпчив. Те вече ни предложиха едно мирно споразумение, което обаче аз отхвърлих. Подробностите по-късно! А сега ни кажете, разпитваха ли ви за нашите планове!

— Естествено! Двамата Мелтън настояваха да узнаят по какъв начин възнамерявате да достигнете целта си, ала аз нищо не издадох.

— Това е добре! Но да не се бавим повече. Горе ще можем да разговаряме по-добре. Хайде, елате! Както виждам, еврейката вече е избързала напред.

Върнахме се обратно през галерията. Когато стигнахме до нейния край и понечихме да се изкачим по стълбата, забелязахме че тя липсва. Спогледахме се.

— Какво ще каже моят брат? — попита ме Винету и по лицето му заигра лека, весела усмивка.

— Излязохме големи глупаци.

— Не можем да се изкачим горе — завайка се Фогел. — Сега сме пленници.

— Не сме — отвърна Винету. — А даже и да бяхме, щеше да е само за кратко време. Най-напред ще трябва да разберем дали можем да отворим капака над нас.

— Но дотам изобщо няма как да стигнем. Няма никаква стълба.

— Все пак има една — отвърнах аз. — И това сме самите ние. Добър гимнастик ли сте?

— Да. Качете се върху раменете на Винету! Аз ще клекна и Винету ще стъпи върху мен. Тогава ще можете да стигнете с ръце тавана и ще се опитате да повдигнете капака.

Опитът излезе неуспешен. Юдит се беше изкачила горе, беше изтеглила стълбата и затворила капака.

Не знаехме по какъв начин го беше затиснала така, че Фогел не успя да го помръдне.

— Какво ще правим? — попита цигуларят. — Току-що ме освободихте, а ето че отново съм пленник.

— Сър Емъри ни очаква горе. Ако не се върнем, той ще ни измъкне оттук.

— Ами ако надхитрят и него?

— Тогава ще ни остане пътят през водата.

— Каква вода?

— Не знаете ли, че по средата на галерията, минаваща под този под, има вода?

— Не.

— Изглежда тази вода е свързана с реката. Даже предполагаме, че преди малко Джонатан Мелтън е офейкал тъкмо по този път.

— И кога горе-долу е станало това?

— Преди малко повече от час.

— Аха, приблизително по това време забелязах отгоре да се спуска някаква светлина и чух разговор. Не можах да разбера отделните думи, а още по-малко пък успях да различа хората. Стори ми се, че бяха двама. Те стигнаха до средата на галерията, където светлината малко се позабави, преди отново да се отдалечи и да изчезне.

— Била е Юдит заедно с Джонатан Мелтън. Той ни се изплъзна. Това е лошо, но всъщност е и цяло щастие за нас, защото така намерихме изход оттук. Изобщо няма да чакаме забавянето ни да направи впечатление на сър Емъри, а веднага ще тръгнем по водния път. Засега все още имаме достатъчно газ в лампата, а по-късно ще продължим на тъмно. Моят брат Винету съгласен ли е с мен?

Апачът бе на същото мнение, а за двама ни волята на мастер Фогел не беше от значение. На Винету и на мен ни беше съвсем безразлично, че ще се поизмокрим, а Фогел бе принуден волю-неволю да се примири с това малко неудобство. И така, върнахме се към средата на галерията и махнахме дърветата. След като събухме обувките си и се погрижихме револверите и останалите вещи, които не биваше да се мокрят, да останат сухи, ние навлязохме във водата, която ми стигна до гърдите.