Карл Май - Сатана и Юда

— Не.

— Но защо издавахте такива ужасни стенания?

— Имам навик от време на време да стена за собствено развлечение.

— А аз такъв страх изпитах! Всъщност исках само да ви изплаша.

— Странно! И мислите, че ще ви повярвам?

— Можете да ми вярвате! Имах намерение да не ви позволя да слезете долу, нищо повече.

— Но след като вече бях долу, пак стреляхте по мен! Сеньора, и за това ще си поговорим, но по-късно. Сега ви моля да ми кажете къде се намира Джонатан Мелтън!

— Той не е тук!

— Криете ли го? Е, тогава ще трябва сам да го потърся!

— Търсете!

— Така и ще направя, а вие ще имате добрината да ми светите.

— Не съм ви слугиня. Ето ви лампата! Тя ми подаде малкия съд, който приличаше на ваза. Но аз махнах с ръка и казах:

— Тук вие сте си у дома, а аз не познавам разположението на помещенията. Принуден съм да ви помоля да ме водите. Вървете пред мен! Аз ще ви следвам по петите. Ако тук се крие някой, който има намерение да ме нападне, ще ми послужите като щит и освен това ще трябва да очаквате моят нож да ви прониже откъм гърба. Два пъти стреляхте по мен, тъй че нямам никакво основание да ви щадя.

— Тук няма никой. Елате! Нейният тон ме обърка. Думите й прозвучаха естествено и искрено, но все пак Мелтън можеше да бъде наоколо. Тя ме поведе надясно през помещенията, където живееше самата тя. Зад всяка завеса очаквах да се натъкна на Джонатан. Ала той не се намираше в тези стаи.

После се върнахме. Тя ме поведе към лявата страна, тоест към неговото жилище. Личеше си, че по-рано тук беше пребивавал индиански вожд. Ала от търсения от нас човек не открихме никаква следа.

— Е, намерихте ли го? — попита ме тя с победоносен поглед.

— Все още не. Но той се е скрил нейде наоколо и няма да намеря спокойствие, докато не го открия.

— В такъв случай много ми е жал за вашето спокойствие. Мистър Мелтън замина оттук преди доста време.

— Къде отиде?

— Знам ли? Не е вече тук, не е в пуеблото и изобщо не е в тази местност.

— Но аз го видях тук само преди около половин час.

— Не може да бъде!

— Даже го чух да разговаря с вас ей там на онази пейка под отвора, който ви служи за вход. А сега нека се върнем там! Ще имате и други посетители.

— Кой ще дойде?

— Винету!

— Прекрасно! — подигравателно възкликна тя. — Любопитна съм да видя дали двама толкова прочути уестмани ще успеят да намерят някаква следа!

— Вече я намерих, сеньора! Там, където в момента се намира стълбата, която всъщност трябваше да е при входа. Преди малко забелязах, че е на предишното място.

— И къде казвате се намира тя сега? — подигравателно ме попита еврейката.

— Ще ви я покажа.

— Би трябвало да сте всезнаещ.

— Ще видим! Последвайте ме към входа!

Когато стигнахме там, аз извиках Винету. Той спусна стълбата и слезе при мен. Апачът изобщо не удостои с поглед Юдит, а само ме попита:

— Джонатан Мелтън?

— Не го намерих.

— Ще търсим.

Взех лампата от ръката на еврейката и тръгнах напред, за да осветявам. Измъчвана от любопитство, тя ни последва. Отначало се отправихме наляво към мъжкото жилище, но след като не открихме нищо, се насочихме към дясната страна.

Онова, което ми бе направило впечатление, без да го споменавам досега, апачът също го забеляза незабавно. Юмът ни беше казал, че бялата скуоу готвела в последното помещение от тази страна, а в предпоследното спяла. Действително в самия край на жилището имаше кухня. В най-отдалечения ъгъл беше направено огнище от глина, а в тавана над него бе пробит отвор, през който димът можеше да излиза навън. Там имаше също чинии, чаши, супници, както и други съдове, а и един голям глинен съд за вода.

Обаче в кухнята се намираше и леглото, направено от нещо като дюшек, няколко кожи и одеяла. В предпоследното помещение висяха само дрехи. На една маса бяха оставени няколко накита, а по пода имаше пръснати други вещи. Личеше си, че нарочно бяха разхвърляни наоколо.

— Е? — попита ме Юдит. — Прославеният вожд на апачите също е тук. Какво открихте?

— Откритията започват веднага — отвърнах й аз.

Ние отново се намирахме в предпоследното помещение. Винету бе твърде горд, за да се обърне към еврейката, но ми каза с достатъчно силен глас, че да чуе и тя.

— Ако тази скуоу беше мъж, Винету щеше да й отговори. Нека Моят брат ми даде лампата!

Подадох му я. Той се наведе, освети пода и ме попита:

— Моят брат мисли ли, че тези вещи винаги са били тук?

— Не. Съвсем наскоро са нахвърляни.

— С каква цел?