Карл Май - Сатана и Юда

— Добре сте се справили! — кимна той. — Да се надяваме, че задържането на неговия знаменит син няма да е по-трудно.

— Няма да е по-трудно ли? Напротив, струва ми се, че ще е много опасно, защото ще трябва да се спуснем през дупката. Не ти ли минава през ума, че Мелтън може да е застанал долу с пушката и револверите си, за да ни свети най-спокойно маслото?

— Ха, мътните го взели, наистина! Но нали трябва да слезем долу, а тъй като там гори светлина, за предпазливост и дума не може да става.

— Може, може. Сам ще се убедиш. Преди това обаче е необходимо да определим кой ще остане горе.

— Мислиш ли, че е нужно някой да остава тук?

— Стопроцентово. Касае се за сигурността ни. Самият аз трябва на всяка цена да сляза долу. А тъй като по всяка вероятност там има някои тайни за разкриване, в което Винету е майстор, то аз предлагам той да ме придружи.

— Хмм, принуден съм да се подчиня, макар че имам много голямо желание да поогледам вътрешността на «замъка».

— Това можеш да го сториш и по-късно, при повече свободно време. Ще ти оставим нашите пушки, но най-напред искам да проверя какво е положението долу.

Свалих шапката си и пъхнах глава в отвора и като се вкопчих здраво в ръба му, бавно се отпуснах надолу, доколкото ми позволяваха ръцете. Стълбата беше махната и затова Винету и Емъри ме държаха отвън, за да не падна долу. Главата ми се озова толкова ниско, че имах възможност да огледам цялото помещение. Видях пейката, на която преди малко бяха седели Юдит и Джонатан, а освен това забелязах една маса и два стола. Над масата висеше огледало. Двата отвора, служещи за врати, които водеха наляво и надясно, бяха закрити със завеси от пъстра басма. И така, надясно живееше Юдит, а наляво — Джонатан. В този момент видях, че дясната завеса се раздвижи. Появи се една женска ръка с револвер. Светкавично отдръпнах глава. В същия миг проехтя изстрелът. Естествено, само след секунда бях на крака встрани от дупката.

— По дяволите! Опасно беше! Кой стреля? — попита Емъри.

— Юдит!

— Че къде е застанала?

— Зад завесата в едно от страничните помещения.

— Ами Джонатан?

— Не го видях. Вероятно ни дебне от другата страна.

— Лоша работа! Не можем да слезем долу.

— О, можем! Аз ще скоча.

— Но тогава и от двете страни ще стрелят по теб!

— Би трябвало да се очаква, но вероятно ще бъда по-бърз от двамата обсадени. Лампата, която гори долу, е поставена на масата. В случай че успея светкавично да я изгася, мога да кажа с голяма доза сигурност, че няма да ме улучат. Донесете ей онази стълба! Извикам ли отдолу, ще я спуснете в отвора и Винету ще ме последва. Просто трябва да рискуваме!

Изпълнението на моя план бе възможно благодарение само на това, че тук входът беше двойно по-широк от останалите. С разкрачени крака застанах точно над него. За да не губя долу ценно време, веднага извадих револвера си. След като спуснах краката си в отвора, увиснах на ръцете си и скачайки в изправено положение на тялото, се приземих долу на пръсти. С една бърза крачка се озовах до лампата. Духнах пламъчето и незабавно направих две също тъй бързи крачки назад и встрани. В този миг изгърмя револверът на еврейката. Тя отново стреля по мен и сигурно щеше да ме улучи, ако се бях позабавил при масата секунда по-дълго. Сега трябваше да прибягна към хитрост. Хвърлих се на земята, и то така, че шумът непременно да стигне до слуха на Юдит. После започнах да стена. По този начин исках да примамя Джонатан. Но на първо време само Юдит издаде своето присъствие с възклицанието:

— Господи, улучих го!

Отговорих й с повторни стенания.

— Ще умре! Аз го застрелях! Светлина, светлина ми трябва! Думите й прозвучаха така, като че ли не беше имала намерение да ме улучи. Помислих си, че ще влезе при мен, за да запали отново угасената лампа, ала чух как стъпките й се отдалечиха към вътрешността на жилището. Тогава бързо скочих на крака и се втурнах във второто помещение, където тя бе стояла до преди малко. Две-три стаи по-нататък се виждаше светлина, която се процеждаше през завесите и ставаше все по-силна и по-силна. Скоро басмата на следващата врата се разтвори и там се появи еврейката с глинена лампа в ръката. Тя втренчи в мен широко отворените си очи и изпусна револвера, който държеше в другата си ръка.

— Добър вечер, сеньора! — поздравих я аз. — Ще ми простите, че смущавам вашия домашен уют, нали?

— А… а… ама вие сте тук! — възкликна тя. — Мислех си, че берете душа, а ето… ето че сега стоите пред мен! Не сте ли ранен?