Карл Май - Сатана и Юда

— Не е нужно да чакаме толкова дълго. Ела, скъпи мой, ще ти покажа нещо! Да слезем долу!

Да слязат долу? Но тогава те трябва да се изкачат по стълбата! Бързо се отдалечихме от отвора и залегнахме на земята в най-отдалечения край на платформата. Ала напразно чакахме. Те не се появиха. Изглежда от първия етаж можеше да се слезе в приземния през някаква дупка във вътрешните помещения. Тогава ние пропълзяхме до ръба на платформата и предпазливо хвърлихме поглед надолу, но нищо не забелязахме. Много ни се искаше да узнаем какво ще покаже Юдит на своя Джонатан. Несъмнено то бе свързано с въпроса за тяхното бягство. Едва след доста време се осмелихме отново да се прокраднем до отвора. Двамата пак седяха долу и продължаваха предишния си разговор. Още самото му начало ни накара да предположим, че съдържанието му ще е много важно за нас, защото те заговориха за възможността да избягат от котловината. Напъхах главата си още по-навътре в отвора, за да мога по-лесно да разбирам думите им, но тъкмо в този миг Винету ме хвана за ръката, дръпна ме назад и ми прошепна:

— Бързо да изчезваме! Някой идва от горе.

Както вече споменах, ние се намирахме на втората платформа отдолу нагоре, а това означава, че бяхме вече на толкова малка височина над дъното на котловината, че ако се изправехме, запаленият при изхода огън щеше да ни освети. Затова не биваше да вървим прави и пълзейки се отдръпнахме от дупката, където пък светлината от лампата падаше върху нас. След като се отдалечихме на голямо разстояние назад в посока към стената, ние спряхме, за да се ослушаме внимателно.

Точно над нас доловихме мъжки глас:

— Хайде да вървим нататък! Защо се спираш тук?

— Защото забелязах нещо, което ми направи особено впечатление — тихо отговори друг глас.

— Какво?

— Глави бяха надвесени ей там над дупката.

— И защо това трябва да ти прави чак такова впечатление?

— Две глави на хора, които подслушват? И да не ми направи впечатление?

— Ами да! Сигурно там са седели прислужниците.

— Не. Единият беше индианец с дълга коса, а другия — бял, с шапка на главата.

— Значи някой наш воин и може би бащата на младия бледолик.

— Не, защото бащата има друг вид шапка. Бяха чужди хора.

— Я да поогледаме!

По последвалия шум разбрахме, че легнаха на земята и подали глави над ръба на платформата, започнаха да оглеждат какво става под тях. Имахме късмет, че дрехите ни не бяха със светъл цвят. Въпреки това, ако индианците притежаваха остро зрение, нямаше как да не ни забележат. Изминаха няколко минути, изпълнени с върховно напрежение. После дочухме въпроса:

— Виждаш ли нещо?

— Не.

— И аз не виждам. Сигурно си се заблудил. Че как ли ще влязат чужди хора в нашата котловина и как ли ще се изкачат на тази платформа?!

— И аз не мога да си го обясня. Но въпреки всичко те са тук!

— Не ми се вярва. Хайде спокойно да продължим надолу и да проверим! Сам ще се убедиш, че там няма жива душа.

— Добре, нека проверим!

Чухме как те станаха и се запътиха към мястото, където преди малко бяхме облегнали стълбата.

Като безплътни сенки се втурнахме към левия край на платформата, докато двамата индианци се спускаха откъм дясната й страна. После се притиснахме плътно до кирпичения зид.

Тъй като червенокожите вървяха изправени и светлината от огъня падаше върху тях, ние можехме добре да ги наблюдаваме. Щом слязоха по стълбата, те закрачиха бавно от дясната към лявата страна на платформата, като внимателно се оглеждаха. По старанието, с което си вършеха работата, заключихме, че сигурно ще стигнат мястото, където се бяхме притаили.

Тъй и стана. Ето че се приближиха на десетина, на пет-шест, а после и на три-четири крачки от нас.: Надявах се да продължат. В такъв случай светкавично щяхме да се изправим зад тях и да ги сграбчим. Ала те се спряха и като се понаведоха напред, втренчиха поглед в нас.

— Какво лежи там? — попита единият от тях.

— Това е човек — отвърна другият.

— Не, двама са. Кои сте вие?

Видях как извадиха ножовете си. Не биваше повече да се колебаем. Скочихме на крака и се нахвърлихме върху двамата. Ударих ръката на единия толкова силно, че той изпусна ножа си. После понечих да го сграбча за гърлото, ала индианецът бързо отстъпи назад, като протегна и двете си ръце, за да се защити. Така изгубих няколко ценни мига. Светлината на огъня падаше точно върху лицето ми. Той ме позна и с все сила извика:

— На помощ! Поразяващата ръка е тук горе!