Карл Май - Сатана и Юда

— Ей там седят воините, които живеят на най-горните етажи. Затова те са празни.

Вече бях отворил уста, за да се съглася с него, когато под нас се разнесе детски глас.

— Това пък какво е? — попита апачът. — Значи все пак тук има хора!

— По-тихо! — предупредих го аз. — Сигурно по горните етажи няма воини, най-много да са останали жени и деца. Въпреки всичко трябва да сме предпазливи и не бива да причиняваме и най-слабия шум, иначе жените ще излязат навън, за да проверят какво става.

— Не могат да излязат, защото като са слизали надолу, мъжете са оставили стълбите облегнати на външните стени, тъй че другите семейни членове няма как да излязат навън, преди воините да се изкачат обратно и да спуснат стълбите в съответните отвори.

Така продължихме бързо да се прокрадваме от една платформа на друга, докато най-сетне се спуснахме на четвъртата, където за наше съжаление видяхме, че стълбата не беше облегната на външната стена, а беше спусната в отвора.

— Това е опасно — прошепна ми Винету. — Всеки миг някой може да се изкачи по нея. Ще трябва да се спуснем на долната платформа.

— Но как? Нали няма друга стълба, а тази е невъзможно да издърпаме от дупката, понеже това веднага ще бъде забелязано.

— Ще вземем предишната, по която току-що се спуснахме.

— Не. Възможно е някой да излезе от това жилище, да забележи другата стълба, на която изобщо не й е тук мястото, това ще породи подозрения и ще се вдигне тревога.

— Тогава ни се налага да слезем без стълба!

— Но как?

— Взаимно ще си помогнем. Ела!

Етажите бяха високи малко повече от два метра и половина. Следователно можехме да слезем и без стълба. Пропълзяхме до ръба на нашата платформа. От входа на по-долния етаж излизаше слаба, едва забележима светлина.

— Мътните го взели! — прошепнах на апача. — Там долу е третата платформа, тоест тавана на втория етаж, където живее старият Мелтън. Той си е в жилището и там има светлина. Това е опасно за нас, още повече че не разполагаме със стълба и се боя, че ще вдигнем шум.

— Затова ще трябва да слезем възможно по-бързо. Ще спусна моя брат долу с помощта на неговия дълъг Мечкоубиец. Нека после той застане прав до самия зид, за да мога да стъпя на раменете му.

По вече описания начин успешно се озовах на долната платформа. Винету се спусна на раменете ми. За да му предложа с помощта на сплетените си пръсти още едно удобно стъпало, бях принуден да оставя пушката си настрани. Подпрях я на зида близо до мен. Апачът стъпи върху дланите ми и оттам понечи да постави единия си крак върху платформата, обаче крачката му се оказа малко по-дълга. Той закачи тежкия Мечкоубиец и пушката изтрополи на земята. И това стана точно над жилището на стария Мелтън!

— Бързо да отидем в самия край на платформата! — прошепнах аз. — Там ще залегнем, защото най-вероятно Мелтън ей сега ще се покаже!

Безшумно се втурнахме по покрива и щом стигнахме до неговия край, се прилепихме плътно до земята. Веднага след това старият се появи. Той се измъкна от дупката до кръста и на диалекта на пуеблосите попита:

— Паю-ти-и? Има ли някой тук?

След като не получи отговор, той се показа в цял ръст и бавно закрачи по платформата — за наше щастие в противоположната посока. В него се бяха породили подозрения. Тъй като на онази страна не забеляза нищо, Мелтън тръгна към нас, но не се приближи толкова, че да ни забележи. После се върна обратно при стълбата и пак слезе долу. Щом силуетът му изчезна, ние пропълзяхме до отвора и надникнахме вътре. От намиращото се под нас помещение не се виждаше кой знае колко много, понеже дупката бе толкова голяма, колкото да се промъкне през нея някой по-едър мъж. В четириъгълника от пода, който попадаше в полезрението ни, се виждаха само двата крака на един стол. Това бе всичко, което се разкри пред очите ни. Във всеки случай светлината не идваше от помещението под нас, а от някаква съседна стаичка. От време на време до слуха ни долиташе тихо покашляне. Иначе цареше тишина. Както изглеждаше, Томас Мелтън беше долу сам.

— Какво ще правим? — тихо попитах апача.

— Трябва да го заловим — отвърна ми той. — Повикай го! Но не на висок глас, защото ще разбере, че го вика чужд човек.

— Добре, ще опитам да го заблудя. Ти го стисни за гърлото веднага, и то така, че да не успее да гъкне! Останалото е моя работа.

Пъхнах глава в отвора и подвикнах тихо с онзи припряно-тайнствен тон, който прави почти всички гласове да звучат еднакво:

— Татко, татко, долу ли си?