— Нашето споразумение ли? Вие наистина ли допускахте, че ще се съглася с вашите повече от налудничави условия?
— Налудничави ли ги наричате? Налудничави? — извика тя. — Помислете си добре за това, което ви предлагам!
— Няма какво толкова да му мисля! И без друго Фогел ще получи всичко, естествено всичко, което все още не сте прахосали от парите му.
— Цяла лудост е да се твърди подобно нещо. Вземате каквото ви се предлага!
— Не!
— Тогава няма да си получите и конете.
— Аз ще си ги взема.
— И Фогел ще умре.
— Ако падне и косъм от главата му, вие, сеньора Юдит, ще платите с живота си!
— Много ми се ще да знам как и кога ще се доберете до мен!
— Ще разберете. Мислех си, че нямате основания да бъдете прекалено самоуверена. Нали вече добре познавате Винету и Олд Шетърхенд!
— Затова пък сега вие ще ни опознаете по-добре. И така, ще се съгласите ли с предложенията ми?
— Не!
— Тогава няма какво да си кажем повече!
— Тя направи знак на индианката, която по време на разговора ни бе стояла настрани, да вземе стола и да се отправи към дерето. Щом стигна там, тя спря, постоя така, забила замислен поглед в земята минута-две, после пак се върна и отново пристъпи към мен.
— Ние вярвахме, че ще приемете предложенията ни и все пак…
— В такъв случай съм негодник, който би трябвало да се приравни с вас и двамата Мелтън — прекъснах я аз.
Без да обръща внимание на думите ми, тя продължи:
— Помислихме си, че е възможно да се опънете. Затова ми беше поръчано да ви дам срок до утре по обед, за да размислите по-добре.
— Много любезно от ваша страна!
— Наистина, защото това е последна отсрочка по милост. Утре по обед пак ще дойда и пак ще ви задам същия въпрос. Нали ще бъдете тук?
— Сигурно, освен ако още преди това не се видим.
— Няма да ви се удаде — изсмя се тя. — И така, до утре на обед. Довиждане, велики герою, спасителю на хора, които изобщо не ви засягат!
— Не бързайте толкова, сеньора! Ние ще ви придружим малко.
— Защо? — учудено попита тя и отново се спря.
— Защото като кабалиероси добре знаем какви са задълженията ни, когато ни посети дама. Ще ви изпратим до вашите хора.
— Но те ще стрелят по вас.
— Най-много да стрелят по вас, но не и по нас.
— Не, по вас ще стрелят. Останете си тук!
— Ами, да тръгваме! Не ни е страх.
— Е, нямам нищо против да ви застрелят.
Заедно с индианката тя забърза надолу по дерето. Аз я следвах плътно по петите. След мен вървяха Винету и Емъри. Долу при реката еврейката свърна и навлезе в тесния каньон. Щом видя, че и там продължих подир нея, тя се закова на място и каза:
— Струва ми се, че се каните да дойдете до горе!
— Естествено!
— Но нали вече ви казах, че индианците, които ме чакат там, ще стрелят по вас!
— Скъпа ми сеньора, не се тревожете заради нас! Та нали виждате, че вървим съвсем близо зад вас! Ако някой се опита да стреля по нас, ще улучи вас. Вие сте нашият щит.
Тя се изплаши.
— Изчезвайте! Връщайте се обратно! — извика заповеднически. — Иначе няма да направя нито една крачка.
— Няма ли? Е, все някак си ще съумеем да ви уговорим. Голяма глупост бе от страна на Мелтън да ви изпрати при нас. Вярно, ние сме достатъчно порядъчни хора, за да ви пуснем да се върнете, обаче сме решили да ви придружим.
— Няма да вървя!
— Тогава ще ви принудя! Не ми се сърдете, прелестна сеньора, ако вашата лебедова шия влезе в съприкосновение със силните ми пръсти.
Хванах я отзад за врата. Тогава тя се свлече на земята, седна и с упорит тон каза:
— И да ме убиете, няма да се помръдна оттук!
— И самата вие не си вярвате! Ще тръгнете, ще тръгнете! Хайде, ставайте!
— Хванах я за едната ръка над лакета и така я стиснах, че тя извика от болка и бързо скочи на крака. После продължи да върви напред. Винету и Емъри ме следваха по петите. Апачът държеше готовата си за стрелба карабина от дясната ми страна, а пък англичанинът беше насочил своята пушка напред покрай лявата ми ръка. Така те можеха да стрелят, а всеки от противниците ни, който се опиташе да ни изпрати някой куршум, щеше да улучи Юдит.
Не ми беше приятно, че бях принуден да действам по такъв начин, защото колкото и ниско да бе паднала в морално отношение, все пак тя беше жена. Но тук ставаше въпрос не само за освобождаването на Фогел, но и за успеха на целия ни план. Не можех да си позволя да бъда спрян от някакви си кавалерски чувства.
Каньонът се стесняваше все повече и повече. Скоро зърнахме няколко индианци, залегнали в засада зад един храст, издигащ се до скалите. Младата индианка със стола беше избързала напред и ги беше осведомила как стоят нещата. Те ни позволиха да се приближим толкова, че аз измъкнах револвера си и побутвайки еврейката да върви напред, дадох няколко изстрела, за да ги изплаша. Тогава те избягаха. Така продължихме да ги прогонваме от едно място на друго все по-назад, докато най-сетне един по един те изчезнаха встрани, и то в онази теснина между скалите, която водеше от каньона на Флухо бланко към котловината на пуеблото.
Читать дальше