Карл Май - Сатана и Юда

— Не можете да го последвате ли? Защо? — попита Винету, макар да разбра много добре какво имаше предвид юмът.

— Защото хората, за които се отнася този съвет, нямат възможност да го чуят.

— Ние ще те изпратим да отидеш при тях.

Тогава лицето на индианеца просветна още повече.

— В такъв случай ме пусни да вървя! Ще кажа на моите братя какъв съвет си ми дал.

— Почакай малко! Откога червенокожи воини не се срамуват да бъдат роби на една бяла скуоу?

— Ние не сме нейни роби.

— Такива сте. Заради нея дори започвате вражда с трима прочути воини, като добре знаете, че стига само да пожелаят, те могат да ви унищожат. Заради тази жена вземате под закрилата си хора, които са разбойници и убийци и даже не са от никое племе на червенокожите мъже. Би трябвало човек да ви презира.

В очите на юма пробляснаха гневни искри. Но той успя да се овладее.

— Бялата беше скуоу на нашия вожд и само заради това все още й служим.

— Че кой ли червенокож воин е служил някога на скуоу на своя вожд, и то след неговата смърт? Нека моят брат каже на другарите си какво мисли Винету за тях, ако продължават да закрилят бялата жена и двамата й приятели. Пленили сте един млад бледолик, който е наш приятел. Откраднали сте конете ни. Снощи ни нападнахте, за да ни избиете. Всичко това предизвиква отмъщението ни и то неизбежно ще ви сполети, ако не се съгласите да изкупите вината си по начин, който ще ви предложа.

— Какво иска Винету от нас?

— Нашите коне, младия мъж, за когото току-що споменах, както и двамата бели, живеещи при онази скуоу в пуеблото.

— И какво ни предлага Винету в замяна?

— Всичко! Живота!

По цялото поведение на юма си личеше големият респект, който той имаше от Винету, но въпреки това по тънките му устни се появи лека подигравателна усмивка.

— И какво ще стане, ако нашите воини не се съгласят с твоите условия?

— Съвсем скоро ще разберете. А сега можеш да си вървиш. Ние ще останем на това място, докато слънцето слезе на десет педи от западния хоризонт. Не ни ли отговорите дотогава, между нас ще решава томахокът. В тъмнината ще се промъкнем нагоре по потока и ще застреляме всеки, който ни се изпречи на пътя. После ще влезем в пуеблото ви и ще си вземем всичко, което отказвате да ни дадете.

— Винету е велик воин, но юмите не са мишки, които страхливо бягат от дупките си веднага щом чуят да се приближава някакъв неприятел.

— Вие изобщо няма да го чуете. Преди да се усетите, той ще е вече сред вас. Нека моят брат сега си върви. Колкото по-скоро получим отговор, толкова по-добре е за юмите.

Индианецът стана и с вдигната глава изчезна в дерето. Неговата гордост не му позволяваше да прояви пред нас радостта си, че така лесно отърва своята кожа. След като си отиде, Емъри попита:

— Винету мисли ли, че само от страх юмите ще ни предадат тримата мъже, както и конете?

— Не — отговори апачът. — Но Винету знае много добре какво ще стане сега. Воинът на юмите ще се върне и ще каже на Мелтън какво поръчение съм му дал. В никакъв случаи няма да получим поисканото от нас, ала ще ни предложат нещо друго.

— Какво?

— Пленника и конете ни. Освен това ще обещаят на младия бледолик част от наследството, като в замяна ще поискат от нас да си отидем и никога повече да не предприемаме каквото и да било срещу двамата Мелтън. Няма да ни се наложи да чакаме дълго, докато дойде парламентьорката.

— Парламентьорка ли? — учудено попита Емъри.

— Да. Двамата Мелтън няма да се осмелят лично да дойдат, а пък онова, което имат да ни казват, не могат да го доверят на никой от индианците. Остава едно-единствено лице, което да изпратят, и то е бялата скуоу. Освен това се надяват, че с красивото си лице тя ще успее да ни прилъже.

Имах голям респект от проницателността на апача. Колко често съм бил смайван от непогрешимостта на неговите преценки и предположения? Но в този случай бях на мнение, че прекали с твърдението си. Разбира се, не изразих гласно несъгласието си.

Навярно чакахме повече от час. Тогава видяхме да се задава един индианец. Беше човекът, с когото бяхме разговаряли преди малко.

— Е, Винету, да не би това да е бялата скуоу? — обади се Емъри.

— Още не — отговори апачът с напълно безразличен тон. Юмът се приближи с бавни крачки, седна при нас, сякаш това бе нещо съвсем естествено и като че за него не съществуваше ни най-малка опасност. После зачака някой от нас да го заговори. Винету бе твърде горд, за да го стори. Аз също нямах намерение пръв да взема думата. Но изглежда, Емъри имаше такова желание, понеже го измъчваше любопитство. С един поглед го помолих да мълчи. По този начин юмът се видя принуден да заговори пръв. И така, най-сетне той ни попита: