Карл Май - Сатана и Юда

Емъри стана и се отдалечи, за да събере сухи дърва за огъня през нощта. Тръгнах подир него да му помагам. По-добре щеше да е ако гори огън, защото така англичанинът щеше да има двойна полза. Първо, да е осветено наоколо и второ, ако го запалехме не пред теснината, а вътре в нея, той щеше да представлява значителна пречка за всеки, който се опита да излезе навън.

След като се смрачи, през теснината до нас достигна лек пушек. Значи юмите бяха запалили огън от другата й страна. Ние също натрупахме сухи клони пред входа и ги запалихме. Бяхме събрали толкова много горивен материал, че пламъците можеха да бъдат подхранвани през цялата нощ.

Емъри си намери едно място сред гъсталака, където щеше да седи на тъмно точно срещу огъня. Така имаше възможност над пламъците му да наблюдава част от теснината и навреме да забележи всеки, който се опита да изскочи навън. Ето че вече дойде времето да тръгвам с Винету. Поисках от англичанина да ми даде и своето ласо.

— Ето ти го! — каза той. — Надявам се да не се скъса. Кога ще стигнете горе при ръба на котловината?

— Най-рано след час, час и четвърт, защото сме принудени да вървим пеша.

— Възможно ли е да ми дадете някакъв сигнал, когато се спуснете долу?

— Не, защото вероятно този сигнал ще ни издаде.

— Но много ми се иска да ви помогна, ако се стигне до бой.

— Тогава вслушвай се в шумовете откъм теснината! Ако чуеш обикновени изстрели или някакъв друг шум, ще останеш на поста си и няма да пускаш никого да излезе навън. Но доловиш ли силния гръм на моя Мечкоубиец, това ще означава, че сме изпаднали в опасност и тогава ще преминеш през двата огъня и ще влезеш в котловината. Щом те видя да се появяваш, ще ти извикам какво да правиш.

В каньона цареше вече пълен мрак. Но нашите очи бяха толкова добре тренирани, че не се блъснахме в нито едно дърво, нито пък се подхлъзнахме в потока. Придвижвахме се доста бързо напред. След като оставихме зад гърба си каньона на реката и дерето, положението ни стана далеч по-добро, понеже звездите достатъчно осветяваха пътя ни.

Закрачихме напред колкото можехме по-бързо. Въпреки това измина повече от час, докато стигнем горе на платото до ръба на котловината. Винету ме заведе при дървото, за което се канехме да завържем ласата.

Долу, там където теснината извеждаше в котловината, гореше голям огън. Иначе беше тъмно. Възцаряваше се дълбока тишина.

Най-напред легнахме на земята, за да извършим приготовленията си. Не беше кой знае каква работа. Трябваше само да завържем ласата едно за друго. След като измина около час, ние преминахме към най-съществената част от нашия план.

Бяхме усукали и вързали единия край на ласата около ствола на дървото. Винету прекара другия им край под мишниците си и стегна ремъка около гърдите си. После преметна Сребърната карабина през рамо и коленичи на самия ръб на пропастта. Аз взех коженото въже в ръце, запънах здраво крака в земята и започнах бавно да го отпускам между пръстите си. Тъй като ремъкът се плъзгаше по ръба на скалата, тя поемаше една част от тежестта. Все още не бях отпуснал цялата дължина на ласата, когато усетих, че Винету стъпи долу върху пуеблото. Той опъна ремъка, за да не се люлея на него насам-натам. Моята задача беше по-трудна от неговата. Лесно е да се спуснеш с дебело въже на дванайсет метра дълбочина, но да слезеш на ръце по някакво си тънко ласо, това вече е трудно. Ако не си помагаш с крака, като нищо можеш да си смъкнеш кожата от дланите. Спускането ми вървеше бавно. Когато най-сетне се озовах при Винету, целите ми длани горяха, но не изпитвах болки. Преметнати на гръб, бях взел и двете си пушки.

Намирахме се на най-горната платформа. Недалеч от нас беше облегната една подвижна стълба, а на няколко крачки от нея видяхме отвор. Това беше входът за намиращия се под нас етаж, на чиито покрив бяхме стъпили.

— Забеляза ли нещо подозрително? — попитах апача.

— Не — отговори ми той.

— Може би под краката ни има хора. Ще трябва да се приближим до отвора и да наострим слух.

— Не е нужно, защото там няма никой. Ако на този етаж се намираха някакви хора, стълбата щеше да е спусната в дупката. А тя е облегната отвън на стената и е приготвена за слизане на по-долния етаж.

— Така е. Да се спуснем тогава на следващата платформа! Пропълзяхме до стълбата и направо се плъзнахме по нея до долу, защото така ставаше по-бързо. Там също имаше открита дупка в пода, както и стълба, облегната на външната стена. Следователно и в помещението, на чиято платформа стояхме, нямаше жива душа. Винету посочи надолу към огъня и каза: