Карл Май - Сатана и Юда

— Да — отговори старият Мелтън и аз долових шум на ставане от стол. — Какво искаш?

Значи бях постигнал целта си да ме вземе за своя син.

— Изкачи се горе, бързо!

— Защо?

— Побързай де!

— Говори по-високо! Или не бива никой да ни чува?

След тези думи го чух да се приближава. Бързо се отдръпнах назад и Винету се приготви да го сграбчи. И двамата бяхме коленичили откъм онази страна на отвора, срещу която беше облегната стълбата, така че при излизането си той щеше да е с гръб към нас. Ето че в този момент се появи главата му, вратът, а после и раменете му.

— Какво има? Къде си…

Мелтън не доизрече въпроса си — пръстите на Винету се сключиха около гърлото му като железни скоби. Ударих го два пъти с юмрук по главата, а след това бързо го подхванах под мишниците, за Да го задържа, иначе щеше да се сгромоляса обратно в помещението.

— В безсъзнание е — прошепна ми Винету. — Пусни го да се изпързаля надолу по стълбата!

— Не, защото така ще се вдигне голям шум, а нали синът му живее под него! Аз ще го държа. Ти слез зад гърба му долу и го поеми! Така ще можеш да го сложиш на пода съвсем безшумно.

Лесно беше да се каже това, но трудно да се изпълни. Дупката не беше достатъчно широка за двама, а тялото на Мелтън заемаше цялата стълба, тъй че краката на апача много мъчно можеха да си намерят място на някое от стъпалата й. Но все пак Винету се озова долу и пое отпуснатото тяло. След това слязох и аз.

Най-напред изтеглихме стълбата, за да не може никой да ни изненада. После се огледах. Намирахме се между четири голи кирпичени зида, където нямаше нищо друго освен онзи стар дървен стол. Наляво и надясно водеха отвори, служещи за врати. Хвърлих поглед в дясното помещение, в което доскоро беше седял Мелтън. Също четири голи стени, една стара маса, два дървени стола и постеля, направена от няколко застлани една върху друга кожи, както и одеяла. Извадих ножа си и нарязах едно от одеялата на дълги ленти, а после се върнах при Мелтън, за да му вържа краката и ръцете. Парче от одеяло напъхахме в устата му, за да не може да вика. След това вече имахме време да се огледаме. На масата стоеше най-обикновена глинена лампа, в която гореше някаква лоша мазнина. Не разполагахме с друго осветление.

Жилището се състоеше от шест помещения, в които имаше съвсем оскъдно обзавеждане, ако изобщо в случая може да се използва тази дума. Личеше си, че всичко е изработено с помощта на секирата. В едната от стаите открихме оръжията на стария. Оставихме ги там, където си бяха. Успокояващо ни подейства обстоятелството, че този етаж не беше свързан с по-долния чрез вътрешна дупка. Следователно отдолу, от жилището на Джонатан Мелтън и Юдит, никой не можеше да се изкачи на горния етаж по време на отсъствието ни и да освободи стария. Върнахме се при него и го завлякохме в стаята, където бе стояла лампата. Там обърнахме масата с краката нагоре. След това натикахме тялото на пленника между четирите й крака и здраво го вързахме за тях. Изгасихме лампата, облегнахме стълбата в отвора, изкачихме се на платформата и изтеглихме стълбата горе, за да можем с нейна помощ да се доберем до по-долния етаж, етажа на Джонатан Мелтън.

Отворът към неговото жилище също беше открит и от него струеше много силна светлина. След като спуснахме стълбата да стъпи на долната платформа и слязохме по нея, ние пропълзяхме до дупката и най-напред наострихме слух. Чухме да разговарят двама души. Познах гласовете на Джонатан и на Юдит. И тук също имаше облегната стълба, поради което не бяхме забелязали такава на платформата. Този отвор беше кажи-речи двойно по-широк от другите, които бяхме видели до момента. Затова когато погледнах вътре, успях да видя по-голяма част от помещението, отколкото при стария Мелтън. Джонатан и Юдит седяха един до друг на една пейка. Чух тъкмо еврейката да казва:

— Значи мислиш, че онези тримата ще останат отвън пред входа ни?

— Да — потвърди той, — за да пазят да не излезем от котловината!

— И не можем ли да ги прогоним?

— Не. За съжаление съществува само този единствен път. Дори да разполагахме със стотина, че и с повече мъже, пак нямаше да можем да направим каквото и да било, защото през теснината не е възможно хората да вървят иначе освен един по един. Онези ще застрелят първите и така телата на убитите ще препречат пътя на останалите. Единствената ми утеха е, че тук имаме храна за месеци и вода за цяла вечност. Навярно дотогава ще се изчерпи търпението на онези трима негодници.