Карл Май - Сатана и Юда

Ние също застанахме до теснината. Това беше мястото, където според сметките на двамата Мелтън трябваше да стане опасно за нас. Затова казах на Юдит:

— Тук трябваше да бъдем хванати натясно. Половината от юмите щяха да ни очакват в тесния пролом, а другата половина, които бяха залегнали в засада долу край потока, имаше задачата да нахлуе в теснината подир нас. Виждате, че никак не е лесно за онези, които ни се изпречат на пътя, докато за нас никак не е трудно да отидем до всяко място, където пожелаем.

— Вие сте истински сатана! — изсъска тя.

— Няма да ви противореча, сеньора. — Дори ще ви призная, че ще ми достави истинско удоволствие да изпратя по един куршум на всеки, който се опита да напусне пуеблото и да мине през тази теснина между скалите. Сега всичките ви хора са се сврели в котловината. Обградени са. Ние ще седнем пред входа и няма да пуснем никого. Вярно, че сме само трима, обаче разполагаме общо с над шейсет изстрела, без да е необходимо да зареждаме. Кажете го на вашите хора! Кажете им също и че за тях няма да има никаква милост и снизхождение, ако на пленника му се случи нещо лошо! А сега си вървете! Нямаме повече нужда от вас. Но понеже утре по обед ни уредихте среща, по уреченото време ще седим пак тук. «Големият герой» ви казва довиждане!

Пуснах ръката й и тя изчезна в теснината. Ние насядахме пред входа, държейки в ръка пушките си, готови за стрелба. Вече не беше кой знае колко светло в дълбокия каньон. Денят си отиваше.

— Чарли, знаменит си — прошепна ми Емъри. — Кой би повярвал, че е възможно посред бял ден да стигнем дотук здрави и читави! Пуеблото е наше. Вече спечелихме играта.

— Все още не сме я спечелили. Мисля, че двамата Мелтън ще избягат.

— По дяволите! Тогава пак ще се наложи да хукнем подир тях и да ги преследваме кой знае колко надалеч!

— Същото си помислих и аз. Тъй че бе близо до ума да им пресечем пътя за бягство. Съществува само този единствен път, който сме заели. Те знаят, че сме тук и че ще стреляме по всеки, който се осмели да навлезе в теснината. Няма накъде да мърдат.

— Но ние не можем вечно да киснем тук. Трябва да влезем в котловината.

— Естествено! Веднага щом се смрачи, ще се измъкнем оттук. За съжаление нямам коне, така че ни се налага да извървим пеша дългия път нагоре до ръба на котловината.

— Но тогава изходът тук ще остане свободен.

— Да, но те не го знаят. Мислят си, че ще останем тук и няма да посмеят да си покажат носа навън.

— Но нали когато се спуснем отгоре, те ще ни видят и тогава ще се втурнат насам, за да избягат през теснината.

— Няма как да им попречим.

— О, има! Един от нас трябва да остане тук.

— Хмм! Можем да го направим. Какво ще каже моят брат Винету?

— Нашият брат Емъри е прав — отвърна апачът. — Нека той остане тук. Със своята двуцевка и двата си револвера може да отблъсне всички, които се опитат да излязат от котловината.

— Добре, тъй ще направя — съгласи се англичанинът. — Освен това не съм добър катерач. Спускането по ласата би ме затруднило много. А тук единствената ми работа ще е да натисна спусъка, ако някой си покаже носа.

— Но ще се справим ли ние двамата с всичко, което има да се върши в пуеблото? — попитах Винету.

— Да — кимна той.

— Да заловим двамата Мелтън и да отблъснем юмите, които ще се опитат да ни попречат?

— Те няма да ни пречат. Изобщо няма да са в пуеблото. Сигурно са залегнали пред теснината — там, където тя извежда в котловината. Както ние сме застанали от другия й край и бдим никой да не може да се измъкне навън, така и те бдят от отвъдната страна, за да не би пък ние да проникнем вътре.

— Признавам, че е така, но все пак е твърде дръзка мисълта само двама души да се осмелят да се спуснат от високите скали в тази толкова дълбока котловина, където се намира многочислен неприятел. Един-единствен глупав куршум може да просне на земята и най-големия храбрец.

— Юмите изобщо няма да стрелят. Те не са в пуеблото, а са при изхода на котловината. В пуеблото са останали само двамата Мелтън и бялата скуоу. Навярно ще съумеем да се справим с тримата, без индианците да разберат каквото и да било. А после никой няма да ни докосне с пръст, защото двамата Мелтън ще ни служат като щит, също както преди малко бялата скуоу. Моят брат Шарли си представя нещата много по-трудни, отколкото са всъщност.

Разбрах, че е прав, и се почувствах по-спокоен. Бях обзет от толкова силни опасения само защото според мен тази нощ трябваше да бъде нанесен последния решаващ удар. Ако излезе неуспешен, ще имаме всички основания да се страхуваме, че няма да можем да направим нищо повече.