Карл Май - Сатана и Юда

— За да се позапълни помещението. Не бива да се забелязва, че нещо липсва.

— Моят брат каза много верни думи. Нека погледне към онзи ъгъл! Какво е това?

— Продълговат четириъгълник, който се различава по цвят от останалата част на пода.

— Какви са ширината и дължината му?

— Ами колкото на леглото, което се намира сега оттатък в кухнята.

— Правилно! Значи леглото е било тук. Бялата скуоу е спала в тази стая. Защо тъй изведнъж е преместила леглото си оттатък до огнището?

— За да прикрие нещо.

— Така е. Нека Олд Шетърхенд ме придружи до кухнята.

Когато се озовахме в съседното помещение и Винету посегна към одеялата, за да ги премести, Юдит се възпротиви:

— Сеньори, какво е това! Надявам се, че леглото на една дама е нещо свято за вас!

— Наистина — отговорих аз. — Тъкмо заради това искаме да го върнем пак там, където винаги си е било. Вие никога не сте спала в кухнята.

— Винаги съм спала тук!

— Върху стълбата?

— Върху стълбата ли? Какво имате предвид?

— Имам предвид стълбата, която търсим. Впрочем все още не съм ви задал един много важен въпрос. Къде е младият сеньор, когото държите в плен?

— Не знам. Не съм се интересувала от мъжките работи.

— Ако наистина не знаете, тогава ние ще ви кажем — скрили сте го под вашето легло!

При тези думи тя неочаквано легна върху одеялата и извика:

— Никой няма право да посяга върху ложето на една дама! Това, което искате да направите, е нечувана низост!

— Станете, сеньора!

— Няма! Само насила можете да ме помръднете оттук!

Никак не ми се искаше да използвам сила, но как ли иначе можех да постъпя с тази опърничава фуста? Ето че Винету ми се притече на помощ.

— Който не желае доброволно да се отстрани, ще бъде отнесен с вода!

Той вдигна от земята големия глинен съд, който беше пълен с вода и се приближи с него до леглото.

— Божичко! Тоя иска да излее цялата вода върху мен! — извика Юдит и скочи на крака.

Винету все още не беше успял да върне съда на предишното му място, когато аз бързо дръпнах всички постелки от леглото настрани. И тогава открихме онова, което бяхме очаквали. Една дупка водеше надолу към приземния етаж. Тя беше закрита, а капакът й бе направен от кръгли дървени трупчета, отрязани от дебели клони и свързани помежду си с кожени ремъци.

Вдигнахме капака и осветихме дупката. В нея беше облегната споменатата вече стълба.

— Ето я. И така, както виждате, сеньора, много добре знаех къде да търся следата. Бъдете така добра да вървите пред нас!

Побесняла от яд, тя заслиза надолу. Аз я последвах с лампата в ръка, а Винету идваше зад мен. Когато оставихме и последното стъпало зад гърба си, ни посрещна влажен въздух с мирис на плесен. Озовахме се в дълга тясна подземна галерия, и то в единия и край.

Стените й бяха от глина. Вътре нямаше нито един отвор. След като прекосихме около половината от галерията, ние стигнахме до едно място, където подът беше покрит с дебели дървета, наредени едно до друго приблизително така, както обикновено се покриват помийни и отходни ями. Коленичих на земята и отстраних две-три от въпросните дървета. Долу проблясна някаква водна повърхност. Взех едно от дърветата, за да измеря дълбочината. Водата беше дълбока около метър, а разстоянието от нея до пода на галерията възлизаше най-малко на половин метър.

— Уф! — възкликна апачът и на диалекта на сиусите ми каза следното: — Моят брат забеляза малкия воден басейн отвън пред пуеблото, нали?

— Да.

— Сега се намираме точно по средата на галерията, заемаща цялата ширина на пуеблото. Дали тази вода не е свързана с басейна отвън?

— Вероятно.

— Тогава тя сигурно идва от реката и ако човек се спусне в тази дупка и продължи да върви нататък в подземната вода, може да излезе чак при Флухо бланко.

— Така е! Точно по този път младият Мелтън се е измъкнал.

— Би било жалко. Ще трябва да принудим тази скуоу да ни каже така ли е, или не е.

— Но дали ще успеем да я принудим?

— Сигурно, а и да не… я слушай? Моят брат чу ли някакво стенание?

— Не.

— Беше там нейде, в дъното на галерията. Да продължим нататък!

Отново подредих дървените трупчета на старото им място и след това продължихме нашето издирване. Да, ето че сега и аз долових някакви хъркащи стонове. Ускорихме крачките си и скоро стигнахме до края на галерията, без да обърнем внимание, че еврейката изостана назад. Неизбежно мислите ми бяха заети единствено с Фогел, когото търсехме, и това бе причината за бързината ни, а и за моята обяснима небрежност.