Карл Май - Сатана и Юда

Отначало възникна кратка суматоха. Хората се блъскаха и крещяха. После всички утихнаха. Вождът нареди да освободят изненаданите и пленени от нас воини и ги разпита. Значи не ги бяхме убили. После отново се разнесоха викове. Команчите започнаха да се оглеждат наоколо. Не забелязаха и следа от нас. Според тях бяхме напуснали котловината. Вождът им подвикна някакви заповеди. Те се въоръжиха, втурнаха се към конете, метнаха се на тях и ги насочиха към тясната стръмна пътечка, по която се бяхме спуснали.

Но не всички излязоха от котловината. Трима останаха — а именно вождът и двамата пазачи. Предводителят им отново седна на онова място, където беше прекарал нощта, а другите двама останаха прави на известно разстояние от него. Бяха го разгневили и не смееха да се приближат.

— Ако команчите имаха поне малко акъл в главите си, щяха незабавно да се върнат — обади се Емъри. — Щом излязат на откритата равнина и не ни видят, би трябвало да разберат, че все още сме в котловината.

— Не е така! — възразих аз. — Ще предположат, че сме разполагали с достатъчно време да стигнем толкова надалеч, че вече е невъзможно да ни забележат. Ще започнат да търсят следи и, естествено, няма да открият нищо. Така те няма да знаят накъде сме избягали и ще се разделят на няколко групи, за да ни преследват в различни посоки. Вече съм убеден, че планът ни ще се увенчае с успех.

Зачакахме. След около четвърт час един от ездачите се върна и доложи нещо на вожда. Последният се изправи и се метна на коня си. Заповяда на двамата пазачи да сторят същото и заедно с тях и с пратеника тръгна. Пушките, както и другите ни вещи, останаха да лежат край потока. Видях как индианците изчезнаха зад скалите, там където започваше пътечката, и скоро след това ги зърнах да се появяват по-нависоко.

— Успяхме! — тържествуващо извиках аз. — Успяхме, и то как! Всичко това надхвърля очакванията ми. Дойдоха да вземат вожда и пазачите. Всички наши вещи са ей там, а и конете ни са наблизо.

— Тогава бързо навън! — припряно каза Емъри. Той понечи веднага да се изправи.

— Още не! — предупредих го аз. — Трябва да изчакаме, докато стигнат горе и вече няма да могат да виждат какво става на дъното на котловината.

След кратко време този момент настъпи. Прекатурихме плочата. Бяхме свободни. Емъри искаше веднага да се втурне към оръжията ни, обаче Винету го предупреди:

— Нека моят брат не прибързва. — Първо трябва отново да поставим камъка пред гробницата. Вождът сигурно ще се върне. И ако погледне отгоре, ще види отворения гроб и незабавно ще повика своите воини.

— И какво от това? Няма защо да се боим повече от тях.

— Все още има защо! Ние също ще трябва да се изкачим горе, а пътечката е единствена. Заемат ли я команчите, няма да можем да мръднем оттук.

С обединени усилия вдигнахме тежкия камък и го върнахме на старото му място. После се втурнахме към потока, за да вземем час по-скоро вещите си. Нищо не липсваше от тях. Какво блажено чувство ме обзе, когато отново държах в ръцете си моите две пушки!

— А сега да изчезваме! — подвикна Емъри и понечи да се втурне към конете.

— Още не! — възпрях го аз. — Първо ще трябва да разберем какво става горе в равнината и затова ще се изкачим с конете едва след като се огледаме.

И така, закатерихме се по стръмната пътечка нагоре. Тъй като бе възможно вождът да се върне всеки момент, и то може би придружаван от други команчи, ние бяхме извънредно предпазливи. Бързо прибягвахме през откритите места, а щом се прикриехме, спирахме, за да се ослушаме дали нейде пред нас не се разнасят човешки стъпки или пък шум от конски копита. И добре че постъпихме така, защото тъкмо когато бяхме стигнали до един нов завой на пътеката и внимателно се ослушвахме и надничахме иззад ъгъла й, ето че доловихме конски тропот. Начело беше Винету. Той погледна много предпазливо иззад скалата, а после се обърна към нас и каза:

— Вождът идва!

— Сам ли е?

— Да.

Шумът от копита престана. Команчът беше спрял и оглеждаше котловината. Ако не бяхме изправили камъка пред гробницата, това непременно щеше да му направи впечатление и нямаше как да не разбере веднага, че се намираме все още наоколо. Но не забеляза изчезването на вещите. След малко спокойно продължи да се спуска надолу.

— Какво ще правим? — попита Емъри.

— Ще го пленим — отвърнах аз, — но не тук. Това място не е подходящо. Един вик за помощ от него ще бъде чут от хората му. Бързо да се спуснем пак долу!