Карл Май - Сатана и Юда

Отново поставиха каменната плоча пред отвора на гробницата, без да успея по-подробно да огледам вътрешността й. Поведоха ни към потока. Приблизително на двайсет и пет крачки от неговия извор в скалата се врязваше тесен процеп без изход, където ни вкараха. Там ни наредиха да седнем и след като ни вързаха краката, оставиха при нас двама воини, на които вождът внуши да бъдат безкрайно внимателни и предпазливи. После всички други продължиха към потока.

— Проклето хрумване, да ни натикат тук! — недоволно промърмори Емъри на немски. — Безкрайно неприятно, че им дойде подобна мисъл!

— Тъй ли мислиш? А пък аз се радвам, че постъпиха така.

— Не те разбирам. Ако бяхме на открито, можехме да наблюдаваме какво става на всички страни и щяхме да имаме свободно пространство за действие във всички посоки.

— Но и нас щяха да наблюдават по-добре. Нека първо се стъмни. После пазачите няма да могат да ни виждат и ние ще се освободим, без да забележат каквото и да било. Тук към нас са насочени само два чифта очи, а ако бяхме на открито при водата, щяхме да сме изложени на погледите на всички команчи.

— Хмм, може и така да е! Ти просто имаш способността и в най-лошото нещо да откриеш хубава страна.

Стъмни се и индианците запалиха малък огън, но за съжаление не при потока където бивакуваха, ами пред нашия процеп. Наоколо не се намираше достатъчно горивен материал за по-голям огън, на който да могат да изпекат месо. Но сухите клонки, каквито имаше наблизо, стигаха само колкото да се поддържа съвсем слаб пламък, който обаче улесняваше задачата на пазачите ни.

Това беше наистина неприятно. Процепът в скалите, където се намирахме, предлагаше място само за трима души. Малкият огън гореше точно пред него, а на четири-пет крачки по-нататък седяха двамата команчи. Ако искахме да ги обезвредим, трябваше първо да прескочим огъня, а в такъв случай те щяха да имат време да грабнат оръжията си или поне да се развикат за помощ, след което другите щяха да се притекат. Освен това колкото и да беше малък огънят, светлината му все пак стигаше до нас.

— На ти сега! — обади се Емъри. — Все още ли няма да ми дадеш право?

— Няма! Ти да не си мислиш, че огънят ще гори през цялата нощ?

— Естествено! Ще внимават много да не го оставят да угасне.

— Ако имат достатъчно горивен материал. Я виж колко бързо изгарят тънките клонки и колко малка купчинка са събрали!

Дадоха ни вечерята много късно. Тя пак се състоеше от къс месо. За да се нахраним, за кратко време ни развързаха ръцете. За наша радост Емъри пак успя да измами индианеца, който после отново ни върза. Англичанинът запази възможността да измъкне ръцете си от ремъка.

Двамата пазачи се сменяха на всеки два часа и всеки път новите постове проверяваха дали всичко с ремъците е наред. Никой от тях обаче не забеляза, че възлите на Емъри можеха лесно да се развържат.

Дълго време команчите останаха будни. Чувахме гласовете им до късно след полунощ. Най-сетне всички притихнаха. Изглежда бяха легнали да спят.

Ние обаче почивахме с глави близо една до друга и шепнешком разговаряхме. Миниатюрният огън все още гореше., но бяха останали толкова малко съчки, че сигурно до един час щеше да угасне. Сега си служехме с английския, за да може и Винету да участва в разговора.

— Проклета история! — изръмжа Емъри. — Даже и да успеем да се измъкнем оттук, вече ще е твърде късно.

— Защо ще е твърде късно? — попитах аз.

— Ами това е очевидно! В бивака всичко утихна, но все пак не знам дали всички са заспали. Затова ще трябва още да чакаме. Но после пък ще наближи смяната на постовете, които веднага ще забележат какво се е случило.

— Ами тогава просто ще изчакаме да се сменят.

— Ще ни струва скъпоценно време, което няма да успеем да наваксаме. А дори и да се измъкнем оттук, пак няма да можем веднага да изчезнем, защото първо ще трябва да си намерим коне. Кой знае колко ще се проточи търсенето им и кога ще се метнем на седлата. А колко е лесно да ни спипат!

— Няма да ни спипат, понеже няма да се спираме при конете.

— Какво? Искаш да избягаме пеша?

— Да.

— Пеша! Тогава можеш и да се закълнеш, че ще ни настигнат.

— Разбира се, че няма! Ще избягаме пеша, но няма да отиваме далеч, защото изобщо няма да излизаме от котловината.

— Няма да излизаме от котловината ли? Ти да не полудя?

— Преди всичко става въпрос за нашите оръжия. Предполагам, че сега няма да можем да се доберем до тях. Избягаме ли надалеч, ще трябва да се простим с тях. Така че оставаме тук, за да изчакаме мига, когато ще можем да си ги вземем.