Карл Май - Сатана и Юда

Бях направил каквото ми бе възможно в моето безпомощно положение и извърнах глава, та поне да не гледам онова, което за съжаление нямаше как да не слушам. Изглежда, Юдит се съпротивляваше с всички сили. Тя крещеше и пищеше сякаш я набиваха на кол. След като притихна, аз се обърнах, обаче никъде не я забелязах, защото беше избягала в пощенската кола. Оттам се разнесе гласът на Мелтън:

— Нека Голямата стрела пак ми каже дали ще убие тримата пленници!

— Ще удържа на думата си. Утре ще бъдат зазидани — отвърна вождът. — А сега нека подлият бледолик със своята скуоу направят така, че да не ги виждаме повече, иначе ще им вземем и нещо друго освен косите!

С трескава бързина конете бяха впрегнати в колата, а резервните животни бяха вързани отзад. Двамата кочияши с един скок се озоваха на капрата и Мелтън се качи при своята Юдит. После каретата потегли. Човекът, когото бяхме преследвали и в Африка отвъд океана, и тук, отново ни се изплъзваше, а ние… ние щяхме да бъдем живи погребани.

Бяха ни свалили от конете и лежахме в тревата. Този ден команчите все още не бяха яли. Канеха се да се нахранят тук на това място преди да яхнат конете си и да се отправят към Долината на смъртта.

И през ум не ми минаваше да губя надежда. Та нали участта ни щеше да се реши едва на следващия ден, а дотогава разполагахме поне с двайсетина часа. Какво ли не може да се случи за двайсет часа!

Вярно, не разчитах на чужда помощ. Трябваше сами да си помогнем, но как?

Успокоителното на първо време беше, че явно нямаха намерение да ни измъчват. Вождът беше доказал, че ни уважава. Засега не можехме да желаем повече.

Дадоха ни да ядем. Имаше месо, а мръвките, които получихме, бяха също толкова големи като онези на команчите. Развързаха ни ръцете, понеже не искаха да ни хранят като малки деца. През това кратко време индианците зорко следяха всяко наше движение. После отново ни вързаха ръцете на гърба.

Направи ми впечатление, че когато извиха назад ръцете на Емъри, той някак се сепна. Виждайки, че това не ми убягна, съвсем равнодушно той ми каза на немски:

— Навярно забеляза, че добре се овладях, а?

— Да. Но всъщност не биваше нищо да видя, защото и червенокожите също тъй лесно можеха да го забележат. Не бе изключено да заподозрат, че имаш някакви тайни помисли.

И ето че още в същия миг най-близкоседящият до нас команч се обърна към своя вожд. Следователно в него се беше породило подозрение.

— Двамата бледолики разговарят на език, който не разбирам.

Вождът бързо се извърна към мен и рече:

— Нека Поразяващата ръка ми каже какъв е този език!

— Това е езикът на моя народ.

— Ами твоят народ има ли песни за смъртта като нас, червенокожите воини?

— Да, предсмъртни песни и предсмъртни молитви към Великия Маниту.

Тогава той извиси глас така, че всички да могат да го чуят, и каза:

— Когато някой храбър воин вижда, че смъртта му наближава, той се подготвя за нея. Той си припомня своите подвизи и ги възхвалява по обичайния за своето племе начин. Тези двама бледолики са храбри воини. Те ще умрат и затова трябва да разговарят за делата си на езика на своя народ. Ние можем да ги убием, ала трябва да оставим душите им, за да могат те да прислужват на Силната ръка във Вечните ловни полета. Нека не им пречим да приказват на своя език!

Това бе голяма снизходителност от един човек, за когото мислех, че е лишен от качеството снизходителност, плод единствено на неговите религиозни възгледи. Вече можех на воля да разговарям с Емъри. При това правехме толкова строги и сериозни физиономии, сякаш приказвахме наистина само за нашата близка смърт.

— И така — попитах аз, — за какво си мислеше преди малко, когато ми направи впечатление изразът на лицето ти?

— За един фокус, който съм виждал няколко пъти, а после съм го правил лично. Нарича се «Вързаният магьосник». Мина ми през ума дали пък няма да мога да го използвам тук!

— Хмм! Не си въобразявай, че ще можеш да измамиш тези хора с някакъв си фокус-мокус!

— Не става въпрос за някаква евтина измама, а за два трика, които няма да забележи никой бял, а още по-малко пък индианец. Магьосникът се оставя да му вържат ръцете на гърба с ремък, а после сам ги освобождава. Най-важното в случая е да успееш сам да усучеш ремъка около лявата си китка.

— Това не би направило особено впечатление. Все едно, че човек иска да помогне на индианеца, който го връзва.

— Продължавай!

— Внимавай! Ремъкът се хваща по средата, единият му край се премята през китката на лявата ръка и оставяш здраво да го завържат на възел. Докато човекът, който върши тази работа, опъва ремъка, ти самият дърпаш другия му край. Привидно така помагаш на противника си, но всъщност възелът не се е затегнал докрай, което ще рече, че става подвижен и може да се придвижва насам-натам по ремъка. Човекът, който се занимава с теб, не го забелязва. После слагаш и двете си ръце на гърба, за да може да затегнат другия край около китката на десницата ти. В това време с лявата си ръка хващаш десния ръкав на дрехата си, сякаш искаш да го повдигнеш и да помогнеш да те вържат по-добре. По този начин между ръцете ти остава по-голямо разстояние и има достатъчно пространство за развързването на клупа, същевременно се създава възможност, докато те връзват, силно да опънеш ремъка. Тогава без да заподозре каквото и да било, всеки може да се убеди в здравината на ремъка и възлите, но въпреки всичко чрез изтикване на единия или на другия възел можеш да освободиш лявата или дясната си ръка. Човек би могъл и сам отново да се върже, спокойно да позволи по всяко време да проверят възлите му. Представяш ли си цялото положение?