Карл Май - Сатана и Юда

Скоро забелязахме пред себе си високи дървета с гъста шума и се озовахме на южния бряг на Канейдиън, покрай която минава пътят за Сан Педро и Албюкърки. Естествено, човек не бива да си представя под думата «път» онова, което сме свикнали да разбираме ние. Нямаше и следа от път в нашия смисъл. Просто оттам бяха свикнали да минават волските коли и това бе всичко.

Между дърветата видяхме стара пощенска кола, край която пасяха шест коня. Юдит седеше в тревата, ала щом се приближихме, веднага стана. Двама мъже, несъмнено наетите кочияши, лениво се бяха излегнали на земята. Имаше и петима команчи, оставени като пазачи, тъй че отрядът на вожда се състоеше общо от трийсет души.

— Спипахме ги! — подвикна Мелтън на еврейката. — Ето, водя ти твоя отритнат от теб обожател.

При последните си думи той посочи към мен. Тя се усмихна и доволно му кимна, без да ме удостои с поглед. Какво ли друго можех да сторя срещу такова нахалство освен да си замълча? Но ето че един друг човек, от когото най-малко бях очаквал, се нагърби с ролята на мой адвокат. Това бе самият вожд. Той се обърна към Мелтън с думите:

— Ти удържа на думата си и аз също ще удържа моята. Ще можете да продължите пътуването си, без да ви направим нещо лошо или пък да ви вземем каквото и да било. Но преди това първо погледни тези воини! Винету и Поразяващата ръка бяха пленени и беше решено да бъдат изгорени. Въпреки ремъците те избягаха посред бял ден и после убиха най-храбрия вожд на команчите заедно с още дванайсет воини. Но те не го оставиха да лежи на земята като готова плячка за лешоядите и койотите, а го погребаха, слагайки при него оръжията и амулета му, така че той отиде във Вечните ловни полета като истински герой. Те двамата са наши врагове, но въпреки всичко са големи и прочути воини и мъже на честта. Ами ти кой си?

— Аз също съм джентълмен, който…

— Я мълчи! — прекъсна го вождът. — Докато разговаряше толкова дълго с Поразяващата ръка, аз лежах скрит в храстите зад вас и чух всичко, което призна пред него. Ти не си воин, а подъл крадец. Аз, Голямата стрела, съм бил в градовете на бледоликите и там видях много неща. Видях и хора, които ги бяха затворили заради измама. А за да се различават от почтените люде, им бяха остригали главите до голо. Ще удържа думата си и ще те пусна да си вървиш, но преди това, за да се отличаваш от тези храбри и доблестни мъже, ще останеш без коса. Смъкнете я от главата му с ножовете си!

— Косата ми? Моята…

— Мълчи, крастава жабо, иначе ще ти взема не само косата, ами и скалпа! — кресна му вождът.

Мелтън не се подчини доброволно на заповедта му. Напротив, завика и запищя с все сила, но бе съборен на земята, където бе здраво притиснат от шест чифта ръце, а след това един стар команч смъкна косата му с ловджийския си нож. Ако се съдеше по гримасите, които правеше Мелтън, както и по крясъците, които надаваше, изглежда това сухо бръснене не беше особено приятно.

Когато главата му се оголи съвсем, индианците пуснаха Джонатан, той бързо скочи на крака и се оттегли зад колата. Тогава вождът се обърна към еврейката, която тъкмо в този момент се канеше да изчезне подир него.

— Стой, почакай! Белият воин Олд Шетърхенд беше наречен твой обожател. Вярно ли е?

— Да — отговори тя, без да сведе очи.

— Ти си го отблъснала и си предпочела да заминеш с мъжа, който се скри зад колата. Станала ли си вече негова жена?

— Още не.

— Едно индианско момиче никога няма да предприеме пътуване с мъж, на когото още не е станало жена. А езикът ти е като змийски зъб, който пръска отрова. Хиляди червенокожи скуоу и девойки биха казали «да», ако Поразяващата ръка ги пожелае. А той никога няма да вземе за жена такава усойница като теб. Ти лъжеш. Признай си!

— Да — промълви тя малодушно.

— Изричайки лъжи, ти пръскаш отрова срещу един прославен воин, когото не си достойна да погледнеш в очите. Вътрешно си приличаш с човека, с когото си тръгнала на път, затова нека тази прилика стане и външна! Ти обиди един велик воин, който бе достатъчно горд, за да не пожелае да се защити, макар и с две-три думи, срещу една жена. Острижете и нейната коса! Нека после двете крастави жаби пътуват накъдето си поискат!

Красивата Юдит нададе такива писъци, че това ме принуди да помоля вожда:

— Ават-у е велик воин. Тази скуоу не е достойна той да се занимава с нея. Нека й остави косата и гордо й обърне гръб!

Команчът ми хвърли пронизващ поглед.

— Кой дава право на Поразяващата ръка да променя заповедите на Голямата стрела? Един истински воин и вожд никога не бива да взема обратно веднъж казаните думи. Ще стане както наредих. Смъкнете й косата!