Карл Май - Сатана и Юда

— Къде е мисис Силвърхил?

— Трябваше да остане в гората, пазена от няколко команчи. Но нека сега говорим за други неща! Имам две желания, които ти като благодарен джентълмен сигурно ще ми изпълниш.

— Какви са те?

— Голям любител съм на пушки. А ти имаш две, които са толкова прочути, че най-настоятелно те моля преди смъртта си да ми ги завещаеш.

— Ами ако не го направя?

— Няма да имаш никаква полза, защото ги обявявам за моя законна плячка.

— Хубаво! А втората молба?

— Преди време, в Тунис, ти ми отне едни документи. Освен това, доколкото знам, е бил съставен протокол за някаква си аутопсия на мъртвец. Къде са всички тези документи?

— Отиди в Ню Орлиънс при твоя адвокат Фред Мърфи! Той сигурно ще може да ти ги даде.

— Не се опитвай да бъдеш духовит! Ето виж, половинката от пуяка е вече моя. Сега ще взема и пушките.

Той наистина си беше присвоил остатъците от птицата, а в момента посегна и към пушките, които се намираха до мен. Тъй като бяхме пленени и вързани така, че не можехме да се помръднем, команчите не бяха сметнали за необходимо да отнесат оръжията ни далеч от нас. Вече се канех да извикам вожда, когато зад мен се разнесе остър глас и на заваления английски, говорен от индианците, заповеднически каза:

— Чакай! Остави пушките!

В същото време човекът излезе пред мен. Беше вождът, понеже в косата му имаше три пера. Междувременно беше станало толкова светло, че ясно можех да различа гордите сурови черти на лицето му.

— Защо да ги оставя? — попита Мелтън. — Те са мои.

— Не са. Ти ми обеща тези трима мъже!

— Да, но не и вещите им.

— Не беше нужно. Всичко, каквото победените носят със себе си, се пада на победителите. И така, остави пушките!

След като белият не се подчини веднага, индианецът извади ножа си и го заплаши. Тогава Мелтън пусна пушките и гневно каза:

— На, вземи ги, макар че не са твои! Сега ще отида при нашата кола и незабавно продължавам пътуването си.

— Почакай малко.

— Да чакам ли? Защо? Удържах си на думата и сега трябва да ме пуснеш да си вървя, както ми обеща.

— Обещах ти и ще спазя обещанието си, но ти можа ли да ми кажеш часа, когато ще заловя тримата воини?

— Не.

— Тогава и аз не мога да определя точно времето, когато ще ти позволя да си отидеш. Сега-засега оставаш тук!

— Да не би да гледаш на мен като на твой пленник?

При тези думи с гръмовен глас вождът му кресна:

— Мълчи, смърдящ койот такъв, и се подчинявай!

Тогава Мелтън отново седна до мен, а индианецът продължи с по-умерен тон:

— Обеща ми да заловя Винету и Поразяващата ръка. Трябва веднага да ги разпитам, за да разбера дали действително са те.

След тези думи той се изправи пред Винету и като го огледа с искрящия си поглед, попита:

— Как ти е името?

— Аз съм Винету, вождът на апачите — отвърна моят приятел.

— Ами ти как се казваш? — попита той англичанина.

— Ботуел.

— Това име не се е чувало още край нито един лагерен огън.

После команчът се приближи до мен и след като ме огледа внимателно, подхвърли:

— Наричат те Поразяващата ръка, нали?

— Да.

— И си враг на команчите?

— Не. Но се защитавам от всеки червенокож или пък бял воин, който ме нападне.

— Ти ли, заедно с Винету, уби Силната ръка, вожда на команчите, който беше мой баща, както и по-възрастния ми брат?

— Да, но не с Винету, понеже и двамата бяха повалени от моите куршуми.

— Винету е присъствал, затова носи същата вина като теб и ще понесе същото наказание. А тъй като Ботуел ви придружава, вашата участ ще сполети и него. Ще бъдете зазидани живи в гробницата на Силната ръка… Обградете пленниците от всички страни! Връщаме се при конете в гората!

Тази заповед се отнасяше до неговите хора. Вождът беше малко над трийсетте години. Както изразът на лицето му, така и цялото му поведение подсказваха, че има горд и неумолим характер. В никакъв случай не можехме да очакваме от него милост и пощада.

Развързаха ремъците на краката ни, тъй че да сме в състояние сами да вървим. После колоната от воини потегли. Преброих двайсет и трима команчи, които тръгнаха с нас. Беше ни необходим почти половин час, за да стигнем до гората. Дърветата растяха по-нарядко и образуваха само една тясна ивица, която бързо пресякохме. На отвъдната страна се простираше открита прерия и там, пазени от двама индианци, пасяха конете. Естествено, нашите животни също бяха доведени.

Тук ни вързаха по друг начин — първо извиха ръцете ни на гърба, а после ни накараха да възседнем конете и стегнаха глезените ни с ремъци за колана на седлото. Джонатан Мелтън също яхна един кон. След това продължихме в галоп на север през прерията, която беше толкова обширна, че ни бяха нужни два часа, за да я оставим зад гърба си. И тук вчерашният ураган беше посипал тревата с пясък.