Карл Май - Сатана и Юда

— Това е предразсъдък, един колкото голям, толкова и несправедлив предразсъдък, сър. Аз съм честен човек и особено към теб винаги съм бил такъв. Да ти го докажа ли?

Замълчах и затова той подигравателно продължи:

— Признаваш, че много съм ти задължен, нали?

— Така е.

— Е, тогава тъкмо сега се каня най-почтено и добросъвестно за всичко да се разплатя с теб. Естествено много ти се иска да узнаеш как изпадна в това положение и какво би трябвало да очакваш, нали?

— Разбира се!

— Добре, тогава ще ти дам необходимото обяснение. Авантюристичната ти роля е изиграна. Не можеш повече да ми пречиш, защото завещанието ти е направено. Ти си пленник на Голямата стрела. Знаеш ли кой беше бащата на този вожд?

— Не.

— Силната ръка, когото ти уби и погреба в Долината на смъртта.

Затова те очаква възможно най-ужасната смърт. Заедно с Винету, който на времето също е бил с теб, ще бъдеш жив погребан при тленните останки на мъртвеца. Голямата стрела ми се закле в това, а ти добре знаеш, че един индианец винаги удържа подобна клетва. Е, сър, как ти е настроението сега?

— Чудесно.

— Добре. Ще се почувстваш и още по-чудесно. Впрочем, преди да умреш ще ти призная, че наистина съм онова лице, за което си ме смятал.

— Джонатан Мелтън, измамникът! А онзи мъртвец, в пролома при улед аярите, беше истинският Смол Хънтър, нали?

— Да.

— А команчът беше твоят баща.

— Да. Той застреля американеца. После си помислихме, че няма да се отървеш от ръцете на улед аюните, но онези глупци са те изпуснали. Въпреки това не успя да ни догониш. Незабавно се отправихме към Ню Орлиънс, където от дълго време старателно бе подготвян нашият удар.

— От чичо ти, нали?

— Да. Той получаваше депешите и писмата, а ние се съобразявахме с тях. Толкова бързо придвижихме работите си, че ти и там остана с празни ръце. Беше си въобразил, че си подхванал много хитро нещата, ала сега сигурно си разбрал, че си пълен лаик в занаята. А онова, което ми достави най-голямата радост, е, че те изпреварих и изместих дори и при мисис Силвърхил. Сигурно страшно много те е заболяло, че тогава тя ти отряза квитанцията.

— Отрязала ми квитанцията ли? Кога?

— В Сонора, където толкова често си падал на колене пред нея.

— Аз ли? — попитах и въпреки положението, в което се намирах, не се сдържах да не се разсмея на глас.

— Да, ти! Смей се, смей се, няма да ме заблудиш. Как само е просияло лицето ти, когато си я видял пак в Ню Орлиънс!

— Просияло ли е? И тая не е малка!

— Да. Просто си се побъркал от радост!

— Навярно тогава пак съм паднал на колене пред нея, а?

— Естествено! Признай си го!

— Да, действително имам слабост веднага да падам на колене пред фустите. Разбира се, самата тя ти разказа всичко това, нали?

— Е да! Че от кого друг мога да го узная? Колко сърдечно се смееше, докато ми разправяше как те е заключила и си е заминала! Надявам се да ти е казала, че е моя годеница, а?

— Наистина ми каза.

— Признай си де, че си тръгнал по петите й не само заради моя милост, ами и заради нея самата! От нея научих всичко. Казала ти е, че съм отпътувал за Албюкърки, за да се срещна там с моя баща и с моя чичо, нали?

— Да.

— И че после ще отидем в нейния замък, където смятам да си изградя моето райско гнезденце?

— И това също.

— Е, тогава значи знаеш всичко и нямам какво да добавя, освен че копнежът по нея не ми позволи да продължа по-нататък. Спрях край Канейдиън, за да я изчакам. Щяхме да продължим веднага и както виждам, сега щяхме да имаме преднина от два дни. Но ето че попаднахме в ръцете на команчите тъкмо когато Юдит свърши разказа си. Бяха намислили да ни убият, обаче на мен ми хрумна една великолепна спасителна мисъл. Досещаш ли се каква?

— Да.

— Знаех, че си по петите ни…

— Но за кръвното отмъщение на Голямата стрела все още нищо не си знаел.

— Не, но ми е добре известно, че команчите живеят във вечна вражда с апачите. Ето защо предложих на Голямата стрела една сделка, която бе във висша степен подходяща да задоволи и двете страни. Поисках да ми позволят да продължа пътуването си с Юдит, без да бъда ограбен, а в замяна на това изявих готовност да му кажа как може да Залови Винету.

— И той съгласи ли се?

— С удоволствие. Още повече след като чу, че Олд Шетърхенд придружава Винету.

— Но не ти е имал кой знае какво доверие. Не те е пуснал да си вървиш.

— Е да, не можеше да изпълни моето условие преди аз да съм изпълнил неговото. Беше сигурно, че ще ви срещнем някъде по следите на Юдит. И така, изминахме известно разстояние срещу вас. Тогава се изви ураганът, по време на който се появи фата моргана. Това явление ни показа отражението на трима конника, които в галоп се приближаваха към потока. Кои ли можеха да са те? Никой друг освен вие! Команчите бяха вече близо до потока. Предположиха, че ще останете там, и се оттеглиха към гората, намираща се на около половин час път назад. Следите им бяха заличени от летящия пясък. Когато торнадото премина, ние ви видяхме как претърсвате околността, После се стъмни и изпратихме съгледвачи. След като се върнаха, те ни съобщиха какво правите. Седели сте край един огън и сте се занимавали с печенето на пуяк. По-късно команчите тръгнаха, за да ви обградят. Залегнаха във верига около вас, без да ги забележите. Наблюдаваха ви как си разпределяте постовете. Трудно е да нападнеш изненадващо и да плениш Винету и Поразяващата ръка. Затова индианците изчакаха третият от вас, мастър Ботуел, да застане на пост. Той наистина допусна да бъде обезвреден без дори да гъкне. После вас двамата завързаха набързо още докато спяхте. Е, сега знаеш всичко. Аз ще взема останалата част от пуяка веднага щом месото се изпече. Ще го изядем заедно с Юдит, при което непрекъснато ще си мислим за теб.