Карл Май - Сатана и Юда

— Много лесно. Мисля, че не е изключено да се спасим благодарение на този фокус.

— Да, преди малко, докато отново ни връзваха, внимавах добре. Вързан съм точно така, както предполага успешното прилагане на този трик. Ще освободят ръцете ни, за да вечеряме, а после пак ще ги вържат. Тогава ще опитам моето изкуство. Ами ти?

— Хмм! Убеден съм, че и аз ще се справя с това най-обикновено «магьосничество», но не знам какво ще излезе при първия опит. Човек би трябвало да се е упражнявал по-дълго, особено когато става въпрос за свободата и живота му. Затова предпочитам да го предоставя на теб.

— Защо? Ако обясним този трик и на Винету, ще можем бързо и едновременно да се освободим и тримата. Действаме ли, без да се бавим, ще изчезнем преди някой да си помисли да ни задържи.

— Всичко това звучи много съблазнително, но не е толкова лесно, колкото си го представяш. Първо, как ще дадем такива обяснения на Винету, без да ни чуят и пазачите? Той разбира съвсем малко немски, а пък индианците разбират английски.

— Това е вярно.

— И второ, не бива да им направи впечатление, че при връзването и тримата премятаме ремъка върху едната си китка. Ако един го направи, сигурно няма да му обърнат внимание, но ако и тримата го повторим, несъмнено ще събудим подозренията им. И така, предпочитам ти да се заемеш с фокуса.

— Ами тогава какво ще стане с вас?

— Ще изчакаме и ще видим! Много ни е нужен нож, но за съжаление ни го взеха.

— О, не, имам малко джобно ножче с пиличка за нокти. Обикновено го нося във вътрешния джоб на жилетката си. Сигурно ще ни изпразнят джобовете, но ми се струва, че няма да го намерят там.

— Чудесно! Освободиш ли си ръцете и щом имаш ножчето, ще можеш да си освободиш краката, а после да прережеш и нашите ремъци.

Винету седеше до нас, ала почти нищо не разбра от разговора ни. Все пак се надявах, че ще съумеем да му съобщим необходимото. Най-напред се случи онова, което бяхме предвидили преди малко — след като се нахранихме, джобовете ни бяха претърсени и изпразнени. Взеха ни всичко, но за щастие малкото джобно ножче на Емъри не бе открито.

После отново ни вързаха върху конете и потеглихме към Долината на смъртта.

На времето, когато заедно с Винету преследвахме команчите, долината не беше тяхна цел. Те препускаха насам-натам, за да ни заблудят и да ни отклонят от дирите си. Затова преследването продължи няколко дни, докато накрая отмъщението ни застигна във въпросната долина и последните от тях. Но този път те се канеха да яздят по най-краткия път и като нищо можехме да стигнем целта си за седем-осем часа.

Команчите разполагаха с далеч по-добри коне от нашите. Първо минахме по нещо подобно на брод през Канейдиън, а отвъд реката поехме на север. По бреговете й растяха дървета и трева. Скоро дърветата и храстите изчезнаха, а когато се отдалечихме още повече от водата, постепенно се изгуби и тревата.

Долината на смъртта съвсем не беше получила името си заради това, че там бяхме застреляли и погребали вожда на команчите. Тя се наричаше така, понеже се намираше в съвършено пуста и мъртва местност. Силната ръка се беше отправил към нея на времето вероятно само за да се скрие от нас в онова усамотено и диво място.

Долината имаше формата на дълбок кратер. Стените й се издигаха стръмно нагоре и представляваха твърда гола скала. Имаше само един-единствен път, по който можеше да се спуснеш на кон долу. Навярно бе възможно да се изкачиш пеша и да слезеш на няколко места. Дъното на котловината образуваше окръжност, чиято обиколка можеше да се обходи за около половин час.

В северния край, близо до подножието на скалите извираше малко поточе. Водата му имаше лек вкус на сяра и съвсем скоро то пак изчезваше в земята, но влагата му се оказваше достатъчна, за да даде живот на оскъдна тревица.

Спряхме да починем по пладне. За наша радост отново получихме по парче сушено месо. Сега имаше възможност да се опита онзи трик. Освободиха ни ръцете и започнахме да се храним. След като свършихме, пак ни вързаха. С голямо напрежение следях действията на Емъри. Най-непринудено той посегна и хвана ремъка, с който трябваше да бъде вързан, преметна го през лявата си китка и спокойно остави да направят там един възел, а после изви и двете си ръце на гърба, за да му вържат и дясната ръка. Червенокожият не му попречи, а когато свърши работата си, огледа целия ремък и направи толкова доволна физиономия, че бях убеден в провала на Емъри като «магьосник». Затова го попитах: