Карл Май - Сатана и Юда

— Нима е възможно да останем тук? Има ли наоколо скривалище, където ще сме в безопасност?

— Да, в гробницата на вожда.

— Ха! Но това е много дръзка мисъл!

— Далеч не е толкова дръзка, колкото си мислиш. Много по-рисковано ще е, ако излезем от Долината на смъртта и побегнем през ширналата се надалеч равнина, където могат да ни забележат на значително разстояние. Още с настъпването на деня преследвачите ще тръгнат да ни гонят и несъмнено ще ни настигнат. Не е необходимо да ти обяснявам какво би означавало това, когато нямаме нито коне, нито оръжия.

— Но нима е толкова сигурно, че не можем да се доберем до конете и че непременно трябва да тръгнем без оръжията си?

— Кажи-речи е сигурно. А и тук не става въпрос единствено за оръжията, но и за останалите предмети, които ни взеха.

— Не е ли възможно незабелязано да се промъкнем до тях и тайно да си ги вземем?

— Вероятно не. Лесно е да се предвиди, че ще ни спипат.

— Тогава нека ни спипат! Мътните го взели! Веднъж само да си освободя ръцете и краката и тогава ще покажа на червенокожите кой е Емъри Ботуел!

— Мислиш ли, че имам по-малко решителност от теб? Само че нямам никакво желание да се оставя току-така пак да ме заловят, след като веднъж съм се освободил. Не съм казал, че непременно трябва да се скрием в гробницата на вожда. Развържем ли ремъците си, най-напред ще проверим дали всички индианци спят и ще видим какво е положението с нашата собственост. После ще знаем какво решение да вземем.

— Да — прошепна Винету, който беше мълчал до този момент, — планът на моя брат Шетърхенд е добър. В случай на нужда на първо време ще се скрием в гробницата на вожда. Команчите ще си помислят, че сме избягали без коне и оръжия. Ще си кажат, че никак няма да е трудно пак да ни заловят. Затова вождът няма да изпрати всички воини да ни преследват, още повече че някой трябва да остане да пази вещите ни.

— Защо ще ги пази? — попита Емъри.

— Нали моят брат знае, че трябва да бъдем изпратени във Вечните ловни полета без мъчения и рани. Щом това стане, ще сложат при нас всички предмети, които сме притежавали. Телата ни не бива да бъдат изранени, нито пък да са със счупени кости, за да бъдем способни и силни роби на мъртвия вожд във Вечните ловни полета. Ето защо ще ни оставят оръжията, както и всичко останало, което ще отиде в отвъдното като собственост на Силната ръка. С помощта на нашите пушки мъртвият команч ще бъде най-прочутият воин във Вечните ловни полета.

— Наистина! Команчите вярват, че всичко, което погребат с нас, ще премине в отвъдния свят.

— Да. Ще бъдем принесени в жертва на мъртвеца и в отвъдното ще станем негови слуги. Следователно каквото отнесем със себе си на оня свят, ще бъде негова собственост. Но сега тихо! Идват новите постове.

Нашите пазачи се изправиха, за да направят място на двамата команчи, които в момента се приближаваха. И новите стражи, както и предишните, провериха състоянието на ремъците ни и после седнаха на земята. Единият от тях хвърли в огъня последните останали съчки и след като погоряха още десетина минути, пламъците угаснаха.

Тогава небето над нас стана видимо за зрението ни. Видяхме, че по него се носеха облаци, а сред тях тук-там проблясваха звезди. Навън пред процепа бе вече толкова тъмно, че едва различавахме двамата команчи, макар да се намираха най-много на три метра от нас.

След около четвърт час Емъри измъкна ръцете си от ремъка, а после с помощта на джобното ножче освободи и краката си. След това развърза и нашите възли. Всичко щеше да стане много по-бързо, ако ги беше срязал, но ремъците ни бяха нужни за пазачите.

Ръцете ни бяха пострадали от ремъците. Започнахме да търкаме и разтриваме ставите си, за Да възстановим правилното кръвообръщение. После пристъпихме към изпълнението на същинската си задача, при което се налагаше да сме изключително предпазливи, защото двамата червенокожи седяха с лице към нас. Трябваше да пропълзим до тях. Ако ни забележеха само един миг преждевременно, тоест преди да сме ги стиснали за гърлото, целият ни план пропадаше.

За щастие, при нас беше по-тъмно, отколкото навън. Безшумно се запромъквахме на четири крака към двамата пазачи. Същевременно притворихме очи толкова, колкото да можем да виждаме през полуспуснатите си клепачи, защото отвореното око се забелязва дори и в подобна тъмнина.

Приближавахме се все повече и повече. Ето че Винету докосна ръката ми. Това беше уговореният знак. Втурнах се напред като изстрелян от пружина и в следващия миг ръцете ми се сключиха около гърлото на единия от команчите. Лице в лице тази хватка е много по-трудна, отколкото в гръб, но въпреки това и аз, и Винету успяхме. Под тежестта ни пазачите паднаха по гръб. Не се чу нищо друго освен тихо хъркане, но то не можеше да достигне чак до бивака при потока. Последва познатият удар по слепоочието, за да ги зашеметим, след което предпазливо можехме да отпуснем хватката, за да не се задушат.