Карл Май - Сатана и Юда

И така, първата част от задачата ни бе успешно изпълнена. Двамата индианци нямаха други оръжия освен ножовете си. Ние им ги взехме и вече разполагахме поне с някакво средство за отбрана. Затъкнахме устата на пленниците си с парцали и здраво ги вързахме. После завлякохме безчувствените им тела до мястото, където бяхме лежали ние, и там ги стегнахме с ремъци един за друг така, че да им е невъзможно да се измъкнат навън като се търкалят по земята.

— Нека моите братя почакат тук — прошепна апачът, — Винету ще се промъкне до потока, за да разбере какво решение трябва да вземем.

Безшумно като змия той се отдалечи. Противно на очакванията ми, само след две-три минути апачът се върна. Това не беше добър признак.

— Не бива да отиваме нито при конете, нито при оръжията — съобщи ни той. — При животните има пазач, а цялата ни собственост е събрана на едно място при потока и до нея седи вождът, който изобщо не спи. Радостта, че ще може да ни отмъсти за смъртта на баща си, не му позволява да заспи. Винету знаеше, че така ще стане.

— Нима не можем да го нападнем също като нашите пазачи?

— Не, понеже около него са налягали войните му, които сигурно ще събудим, ако се приближим.

— Да, не ни остава нищо друго освен да се скрием и да изчакаме развоя на събитията — казах аз. — И така, да отидем при гробницата!

Бавно запълзяхме надясно. След като се отдалечихме достатъчно, можехме вече да се изправим. Когато стигнахме при гробницата, отместихме каменната плоча от едната и страна толкова, колкото да се промъкнем в цепнатината. Но далеч по-трудно беше да я придърпаме отвътре на старото й място. Това ни се удаде едва след няколко опита и много големи усилия. Тъй като земята пред цепнатината представляваше твърда скала, можехме да се надяваме, че команчите нямаше да забележат никакви следи и нямаше да разберат, че камъкът е бил преместван.

Убежището ни беше всичко друго, само не и удобно — макар процепът да бе дълбок, той беше много нисък. В дъното се намираха тленните останки на Силната ръка. Това беше една все още много добре запазена индианска мумия, иначе в гробницата не се усещаше никаква миризма на плесен или на гнило. Но все пак не ни беше особено приятно в компанията на мъртвеца, който приживе бе наш враг.

Така седяхме скупчени плътно един до друг и, обзети от трескаво нетърпение, чакахме настъпването на деня. Повече не беше необходимо да се сменят постовете, защото последните двама пазачи бяха застанали на стража точно два часа преди зазоряване. Можеше да се очаква, че след по-малко от половин час небето щеше да започне да светлее. Това иначе кратко време се превръща в цяла вечност за хора, изпаднали в нашето положение.

И тримата мълчахме. Толкова близо до тленните останки на вожда, нямаше как да не изпитаме онова, бих го нарекъл свято чувство, от което човек рядко остава незавладян на подобно място за вечен покой.

Минутите бавно се нижеха. Аз седях отпред до самия камък и от време на време долепях око до тясната пролука, която бе останала между него и скалата. Най-сетне видях, че започна да се разсъмва. Решителният миг наближаваше. Веднага щом малко се развиделеше, вождът сигурно щеше да забележи, че двамата пазачи не са на мястото си. Ето че в този момент Емъри наруши тишината:

— Можеш ли да виждаш навън, Чарли?

— Само на три или най-много на четири крачки, но с всяка изминала минута става все по-светло.

— Тогава само след броени минути ще започне голямата олелия. Излязохме глупави да се затворим тук. Открият ли ни, свършено е с нас.

— Съвсем не е чак толкова сигурно, колкото си мислиш.

— и какво би направил?

— Единственото, което би могло да ни спаси в такъв случай, е да се нахвърля върху вожда и да го пленя. Падне ли ни в ръцете, ще имаме възможност да водим преговори.

— Ами ако изобщо не ни пуснат да излезем оттук?

— Ха! Ще се видят принудени!

— А ако натрупат отвън пред плочата цяла купчина камъни?

— За тази цел ще им е нужно време. Ние тримата сме достатъчно силни. Стигат ни и секунди, за да съборим плочата и… но я слушай! Навън се беше разнесъл пронизителен вик, онзи вик, който индианците надават, когато искат да обърнат вниманието на своите хора върху някаква опасност.

— Това вождът ли беше? Погледни навън, Чарли, по-бързо!

Докато траеше разговорът ни, дневната светлина бе станала толкова силна, че когато отново надникнах през пролуката, можех вече да виждам чак до потока. Пред очите ми беше както целият бивак, тъй и неговата близка околност. Да, вождът беше надал вик. Той беше застанал пред процепа в скалите, където бяхме до неотдавна, и гледаше двамата пазачи, които лежаха там на земята вързани и със запушена уста. Неговият вик беше събудил другите червенокожи. Те бяха скочили на крака и сега бързо тичаха към мястото.