Карл Май: Сатана и Юда

Започнахме да се храним, но старият Мелтън не яде. С присвити колене седеше на земята и тихо простенваше. Луната бе току-що изгряла, когато той най-неочаквано ме помоли:

— Сър, развържете ръцете ми от гърба и ги вържете отпред!

— Защо? — попитах го.

— За да мога да ги сключа за молитва. Трябва да се помоля на Бога!

Каква неочаквана молба! Имах ли право да му откажа? Разбира се, не! И така, разреших на Уил Дънкър да я изпълни, понеже той седеше най-близо до пленника. Скаутът развърза ръцете му, които бяха извити на гърба. Но преди още да ги беше отново вързал отпред, старият Мелтън ме попита:

— Сър, къде е погребан брат ми?

— Точно до теб под купчината камъни.

— Тогава ме заровете при него!

Дънкър нададе вик. Видяхме го как сграбчи ръцете на Мелтън.

— Какво има, какво става? — попитах аз.

— Измъкна ми ножа от колана — извика Дънкър.

— Бързо му го вземи!

— Не мога, държи го много здраво! Ще се прободе… твърде късно!

Втурнах се към тях, енергично дръпнах Дънкър настрани и се наведох над стария. От отворената му уста се разнасяше задавено хъхрене. Стиснал здраво с две ръце дръжката на ножа, той беше забил цялото му острие в сърцето си. Само след няколко секунди беше мъртъв.

Какво да ви разправям повече!? Това е Божият съд, който започва още тук на земята и продължава в отвъдния свят не само до Страшния съд, но и во веки веков! На същото място същата смърт! Бях му казал, че ще умре като Юда Искариотски, и то от собствената си ръка. Колко бързо се сбъдна предсказанието ми!

Бяхме толкова потресени, че отначало можехме само безмълвно да се молим на Бога. Ами Джонатан, неговият син! Той лежеше, където си беше, и гледаше в светлата луна, без да издаде нито звук.

— Мистър Мелтън — подвикнах му след известно време, — разбра ли какво се случи?

— Yes — отвърна най-спокойно.

— Баща ти е мъртъв!

— Е да, прободе се с нож.

— Не те ли заболя сърцето?

— Защо? Старият намери покой. Тази смърт бе най-доброто за него. Иначе трябваше да се люлее на бесилото.

— Човече, така ли се говори за собствения ти баща?

— Ти мислиш ли, че той би говорил другояче за мен? Би ме предал и пожертвал, както и всеки друг, стига само да има полза. Заровете го при брат му, когото той уби!

Побиха ме тръпки и обърнах гръб. Нямах думи за такъв човек.

Погребахме мъртвеца при брат му. без да вадим ножа от гърдите му. После се метнахме на конете и изминахме доста голямо разстояние преди отново да спрем и да се установим на лагер.

На втория ден след тази случка пристигнахме в Албюкърки, където оставихме конете да си почиват. Там дадохме показания и за по-доброто охраняване на Джонатан Мелтън измолихме двама полицаи. За Марта взехме кола. После продължихме по пътя покрай Канейдиън чак до форт Баскъм, а оттам поехме по пътя край Ред Ривър към Мисисипи, та чак до Ню Орлиънс.

Колко се учудиха тамошните господа детективи, когато доведохме престъпника, измъкнат от най-затънтените краища на Дивия запад! И какъв шум се вдигна, след като лека-полека станаха известни всички обстоятелства при неговото задържане. Винету, майсторът в разчитането на следи, стана герой на деня, само че той никъде не се показа, ние също се криехме. За съжаление трябваше да останем доста дълго в града, за да бъдем на разположение на властите като свидетели. Най-сетне огромното състояние бе присъдено на семейство Фогел.

И какъв е краят на историята ли?

Дългия Дънкър все още се скита из Дивия запад. Може би след време любезният читател отново ще научи нещо ново за Емъри. Крюгер Бей се помина, както съобщиха съвсем наскоро вестниците. Джонатан Мелтън, мнимият Смол Хънтър, бе осъден на дългогодишен затвор в единична килия, но той скоро умря в тази тясна дупка. Никога повече не видях Юдит.

А какво стана със семейство Фогел ли?

При този въпрос сърцето ми направо се разтапя. В малки провинциални вестничета от време на време може да се прочете обява, приблизително със следното съдържание: «Безплатна храна и жилище, както и образование за даровити деца на бедни честни родители. За подробности се обръщайте към… и т.н.» Обикновено в резултат на всяко обаждане се появява един изискано облечен господин с благ поглед, за да види какво представлява детето. Ако то издържи изпита, той го взема със себе си в голяма приветливо обзаведена къща, на чиято порта върху малка месингова табелка може да се прочете обикновеното име Франц Фогел. Прекрачили прага на този дом децата на мизерстващия работник, на гладуващата вдовица, го напускат със сълзи на очи, но духовно и физически подготвени за борбите в живота, на които ще трябва да устояват. Запитат ли благодетелния господин защо намира такава радост и удоволствие тъкмо във възпитанието на деца, от които без неговата помощ и подкрепа не би излязло абсолютно нищо, той леко се усмихва като че сам на себе си. Но ако въпросът го завари в час, когато е по-общителен, тогава навярно ще отговори: