Карл Май: Сатана и Юда

— Ти си излязъл от пъкъла! Знаеш ли кой си? Самият сатана в човешки образ!

— Глупости! Брат ти беше истинският дявол. А ти си Юда Искариотски, предателят. На всички, които са ти правили добро, ти се отплати със зло. Отне живота на собствения си брат, както и парите, а току-що предаде и единствения си син. Да, ти наистина си Юда Искариотски и ще умреш като онзи предател, който сам се обесил. Ти няма да умреш от ръката на палача, а ще се самоубиеш. Дано Бог бъде по-милостив към теб, отколкото си ти самият!

Обърнах му гръб и през възвишението тръгнах да се връщам към платото. Горе от скалите имах възможност да го огледам надлъж и нашир. Положението бе същото, както и преди. Винету се намираше при оръжията на могольоните. Вързаният вожд все още лежеше долу при своите двама най-възрастни воини, а вождът на нихорасите току-що бе дал знак на хората си да се хранят.

Когато вече можеше да се очаква пристигането на Емъри, аз изпратих да го пресрещне един от нихорасите, който имаше задачата да ме уведоми за приближаването на отряда. Трябваше да знам кога ще доведат онези шейсет пленници, за да мога да взема необходимите предпазни мерки срещу възникването на евентуални вълнения сред могольоните.

Изминаха горе-долу два часа след пладне, когато пратеникът се върна и ми доложи, че след десетина минути Емъри щял да се появи. Бях уговорил вече с Винету какво трябваше да се направи. Той се насочи към гората, към заелите там позиции нихораси, а аз отидох при техния вожд и му казах:

— Оръжията се охраняват от двайсет твои воини, които може да се окажат недостатъчни. Затова дръж готови още двайсет души! Щом ти дам знак, веднага ги изпрати да отидат долу при купчината с оръжия!

После се отправих към Силния вятър и неговите двама съветници, седнах при тях и им заявих:

— Времето, което ви дадох за размисъл, изтича. Вече се съвещавахте. Стигнахте ли до някакво решение?

— Няма ли да удължиш това време?

— Не, то ви беше достатъчно.

— Но ние се нуждаем от още малко.

— Нямаше да ви е нужно и толкова, колкото ви дадох, ако ти не таеше задни мисли. Надяваш се да дойдат хора, които да те спасят.

— За какви хора говориш?

— За десетте воини, които днес рано сутринта остави при Извора на сянката.

Той се изплаши, обаче успя да се овладее и привидно непринудено попита:

— Споменаваш някакви десет воини. Ти видя ли ги при Извора на сянката?

— Да. Те охраняваха там двама бели пленници. Един мъж и една жена. Самият ти прекара последната нощ край Извора на сянката. Беше седнал заедно с трима възрастни воини при водата, а аз бях залегнал съвсем близо до вас, за да ви подслушам. Двама съгледвачи се върнаха и единият от тях ти доложи, че по пътя си са срещнали един нихорас. Признаваш ли, че беше така?

Той не отговори. Затова продължих:

— Този нихорас е бил вестоносецът, когото изпратих при Бързата стрела, за да му съобщи кога ще се появите на платото. После, пълзейки, аз се отдалечих от бивака ви и въпреки поставения наблизо пазач, се промъкнах в колата при пленниците, за да им кажа, че днес рано сутринта ще ги освободя.

— Уф, уф! — възкликна вождът. — Подобно нещо можете само ти и Винету. А удържа ли си на думата, която си дал на пленниците?

— Да. След като си тръгнахте, ние изскочихме от скривалището си, пленихме десетимата, които ти беше оставил, освободихме двамата бледолики, впрегнахме осем коня в колата и поехме подир вас.

— А защо взехте колата?

— Военна хитрост, която ни донесе успех. Ти мислиш за още един, по-многоброен отряд войни, които могат да се присъединят към десетимата.

— Къде са те?

— При Мелтън, на когото си поверил петдесет от твоите хора.

— У ф, уф! — извика вождът вече съвсем слисан. — Откъде знаеш?

— Научих го от вас, когато го споменахте по време на вашия военен съвет. Тези хора трябваше да тръгнат със задачата да заловят мен и Винету.

— А знаеш ли дали действително са тръгнали?

— Да. Видях ги при малкото езеро край Змийската планина. Бях се скрил близо до водата и подслушах Мелтън.

— Уф! Нима Олд Шетърхенд може да става невидим?

— Не, обаче когато червенокожите мъже нямат очи и уши, тогава е лесно да ги подслушаш. Мелтън каза, че ще потегли към Дълбоката вода, а оттам ще тръгне по петите ти.

— И така ли направи?

— Да. Но когато пристигна със своите петдесет воини при Дълбоката вода, с моите хора бяхме залегнали наблизо в засада и успяхме да ги пленим до един. След това те наистина тръгнаха по петите ти, само че като наши пленници.