Той ми отправи пронизителен поглед и попита:
— Но къде са пленниците? Нали ти си тук!
— Нима човек може да има полза от пленени врагове по време на боя? Оставих ги при Извора на сянката, ала когато отгатнах, че се надяваш да те спасят, незабавно изпратих човек с нареждането да ги доведат. Сам ще ги видиш, понеже скоро ще дойдат. Ха, виж! Ей оттам се задават!
Бях забелязал, че Винету се появи измежду дърветата и вдигна ръка. След този знак неговите сто и петдесет нихораси се показаха и насочиха пушките си към обезоръжените могольони.
— Какво е това? Какво ще става? — изплашено ме попита вождът на нашите неприятели.
— Нищо няма да става, ако воините ти кротуват — отвърнах аз. После направих онзи знак, който бях уговорил с вожда на нихорасите. — Слушай! — казах на Силния вятър.
Разнесе се звучният глас на Винету:
— Нека воините на могольоните чуят какво ще им кажа! Ей сега ще доведат техните братя, които ние пленихме. Онзи, който се държи Мирно и тихо, няма от какво да се бои, но който се опита да се отдалечи от мястото си, ще бъде застрелян.
— Ами какво ще правят воините, които в момента се спускат от скалите? — попита вождът на могольоните.
— Те са двайсет души — отвърнах аз, — и по моя заповед отиват да подсилят охраната при вашите оръжия, защото не е изключено на твоите могольони да хрумне да ги грабнат, за да освободят пленените си другари.
Тогава Силния вятър се обърна към двамата старейшини и им заповяда:
— Тичайте бързо при нашите воини и им кажете да си седят на местата каквото и да става! После пак се върнете при мен!
Те се отдалечиха и стигнаха при своите навреме, защото точно тогава забелязах как Емъри се появи начело на цялата колона на онова място, където клисурата излизаше на платото. Изправих вожда на могольоните в седнало положение, подпрях гърба му на един голям камък, за да наблюдава всичко и го попитах:
— Разпознаваш ли онези пленници?
— Мелтън — отвърна той, — бялата скуоу, както и мъжът и онази скуоу, които бяха с нас в колата.
— Преброй хората си!
— Шейсет пленени воини.
— Останалите са юми, които придружаваха онази скуоу на Мелтън.
Колоната премина покрай нас и спря. Когато видяха своя вожд да лежи вързан, пленените могольони сведоха глави. Мелтън най-нахално ме зяпаше в очите. След като колоната се разтури и всички пленници бяха положени да легнат на земята, двамата старейшини се върнаха. Попитах вожда им:
— Все още ли настояваш да удължа времето ти за размисъл?
Той хвърли поглед на двамата старейшини. Те мълчаливо поклатиха глава и той отговори следното:
— Не. Предаваме се.
— Добре! Оръжията ви са в наши ръце. Остава да предадете мунициите и конете. Първи ще бъдат онези, които седят отсреща, а след това ще дойде ред на току-що пристигналите пленници. Тримата ще бъдете последни. Всеки, когото пуснем да си върви, трябва незабавно да напусне платото, и то в посока към Извора на сянката. Един час след като изчезне и последният от вас, ще изпратя воини, които ще застрелят всеки могольон, открит в близката околност. Отбележи си го!
След това предупреждение потърсих апача и го помолих да надзирава и ръководи освобождаването на пленниците. Той взе със себе си десетина нихораси,. за да му помагат. А аз отидох при Марта, която ме очакваше. Казах й:
— Имам да ви показвам нещо. Елате!
Заедно с нея прехвърлих скалите на възвишението. От другата му страна посочих към нейния брат, който седеше в тревата при конете с гръб към нас.
— Ей там е вашият брат. Отидете при него и му занесете този портфейл!
Подадох й въпросната вещ и се отдалечих. След няколко крачки ме застигна радостен вик от две гърла. Когато се обърнах, видях, че братът и сестрата се прегръщат.
След като се озовах при хората от другата страна на възвишението, отидох при Джонатан Мелтън. Лицето му беше доста подуто и обезобразено от юмручния бой с адвоката. Щом ме забеляза, той веднага извърна глава настрани.
— Мистър Мелтън, бойният поход свърши — казах му аз. — Твоите добри приятели си отиват. Зарязаха те. Впрочем за теб имам една приятна изненада.
Без да ме чуе, наредих да прехвърлят баща му през скалистата височина и да го доведат при нас. Заедно с него пристигнаха Марта и Франц Фогел. Заведоха стария Мелтън при младия. Когато бащата зърна сина, отначало сякаш онемя от страх. След малко обаче извика:
— Значи все пак е истина! И ти си пленен! На кого го дължиш?
— Ей на онзи там! — отговори Джонатан, кимвайки с глава към мястото, където се намирах.
Читать дальше