Карл Май: Сатана и Юда

— На немския пес, който изобщо е виновен за всичко! Къде са парите ти?

— Отидоха, та се не видяха. У Шетърхенд са.

— Не, вече не са. Преди ги видях у него, но сега са в този музикант, чието изпълнение слушах заедно с моя брат в Албюкърки.

— Да, така е, мистър Мелтън — казах аз на Джонатан. — Както вече знаеш, тази лейди и младият мастър са законните наследници на мистър Хънтър. Затова им предадох портфейла.

— Все ми е тая! — подигравателно се засмя той. — Няма да го задържат задълго!

По време на тази сцена забелязах, че Юдит и Джонатан размениха съзаклятнически погледи. Изглежда, се бяха сдобрили. Ето защо малко след това се приближих до нея с думите:

— Сеньора, вашите юми си тръгнаха заедно с могольоните. Несъмнено са се отправили към пуеблото. Нямате ли желание и вие да се върнете там?

Тя ме погледна въпросително. Навярно си казваше, че бях задал въпроса си не от приятелско съчувствие, ала не можеше да отгатне намеренията ми.

— Да не би да искате да ме освободите?

— Може би.

— Обаче аз оставам тук, защото мястото ми е при Джонатан! Където е той, там съм и аз. Където отиде той, там искам да отида и аз!

— Същинска Рут! [16] Родоначалница на Давидовия род — Б. пр. Но за съжаление се казвате Юдит. Вчера за малко не се избихте, а сега пък не желаете да се разделите. Тази нова привързаност сигурно си има основателна причина. Мога ли да я узная?

— Щом ви се иска да я научите, тогава опитайте се да я отгатнете! Винаги сте бил умен!

При тези думи тя ме погледна толкова подигравателно, че реших да приведа в изпълнение един мой таен замисъл.

— Когато повярвахте, че парите са потънали във водата, с вашата любов беше свършено — казах й аз. — Сега знаете, че те са в мистър Фогел, а Джонатан твърди, че ще си ги върне, и старата любов незабавно оживя. Невъзможно ми е по пътя да се отнасям с вас тъй строго, както с пленените мъже. Може би ще успеете в някой миг, когато сте останала без надзор, да се освободите от вашите ремъци. После няма да ви е трудно да развържете и Джонатан. Това естествено ще стане през нощта. Ще отнемете парите на мистър Фогел и двамата ще изчезнете с тях. Какво ще кажете за способността ми да чета мисли?

— Че… че пет пари не струва.

Тя отговори със запъване. Навярно бях отгатнал истината. Затова продължих:

— Дали струва пет пари или не, все едно, но аз ще постъпя, съобразявайки се с нея. Ще ви освободя.

— Но аз не желая да съм свободна!

— Добре! Това засилва подозренията ми. Наистина е редно да ви взема с нас, понеже сте си заслужили наказанието. Но в такъв случай би трябвало двойно да засиля надзора ви и затова ще е по-удобно да се отървем от вас.

— Само че няма да успеете. Гонете ме колкото си щете! Аз оставам тук!

— Мастър Дънкър! — извиках аз. Джон Дънкър се приближи.

— Мастър, наемаш ли се да качиш тази лейди на коня си независимо колко ще се съпротивлява?

— С удоволствие! — засмя се той. — Колкото повече се противи, толкоз повече ще се радвам. Ще направя от нея кротка и мирна връзка тютюн. Да действам ли?

— Да. Вземи със себе си двамата нихораси, които да ти помагат! Ще яздиш към Извора на сянката. Натам се отправиха могольоните и юмите. Щом се натъкнеш на червенокожи, ще им предадеш тази лейди и бързо се връщаш!

— Добре, ще го уредя.

Тогава при мен дойде вождът на нихорасите. Докато разговарях с него, имах възможност да наблюдавам как Юдит се съпротивляваше срещу отвеждането. Дънкър не се церемони много с нея. Тя бе вързана и след това увита в едно одеяло. Двамата нихораси, които му помагаха, я вдигнаха, подадоха му я да я сложи напреко на коня и тримата веднага потеглиха на път.

След около час бяхме готови за тръгване. На първо време плячкосаните коне и оръжия бяха разпределени между хората. Пленниците бяха здраво вързани върху седлата. Марта седеше в пощенската кола, а аз бях на капрата. Най-сетне потеглихме. Един индианец остана, за да доведе после Уил Дънкър и двамата му придружители.

Два часа по-късно ние минахме през вече неколкократно споменаваната Мрачна долина. След това Дънкър ни догони. Както ни обясни през смях, той блестящо се отървал от въпросната лейди, като я поверил на неколцина червенокожи джентълмени. Приблизително един час преди здрачаване видяхме жителите от селото на нихорасите, които ни посрещнаха с шумно ликуване. Един вестоносец ги беше уведомил за пристигането ни.

Според обичаите на индианците лесната победа бе чествана в продължение на няколко дни. Винету, Емъри, Дънкър и аз бяхме приети като много видни и почетни гости. Непрекъснато ни зяпаха и се отнасяха с нас толкова внимателно сякаш бяхме потомци на боговете. Наложи се да останем цели пет дни. Останахме с удоволствие, защото трябваше поне веднъж порядъчно да си починем, а ни предстоеше още много дълъг път.