Карл Май: Сатана и Юда

Старата пощенска кола беше вече толкова разнебитена, че бяхме принудени да я зарежем. В замяна на това нихорасите изработиха за Марта удобна носилка от пръти, щавени кожи и ремъци.

В деня преди отпътуването ни един отряд нихораси отиде на лов за антилопи. Ние останахме в лагера. Когато ловците се върнаха, в селото се вдигна голяма олелия. Седяхме във вигвама на вожда, но веднага излязохме навън, за да разберем каква бе причината за този шум. Ловците бяха направили странен улов — не донесоха антилопи, а доведоха двама пленници. Един могольон и… една бяла скуоу на име сеньора Юдит.

На един час път от селото ловците се натъкнали на шестима могольони и на еврейката. Завързала се престрелка, в резултат на която един могольон и въпросната «скуоу» били заловени. Другите петима си плюли на петите. Най-странно ми се струваше обстоятелството, че и шестимата могольони са били въоръжени с пушки. Откъде ли ги бяха взели?

Най-напред се заловихме да разпитваме пленения могольон. Невъзможно бе да се изкопчи от него каквото и да било. Тогава ни доведоха Юдит. Тя ни изгледа нахакано.

— Каква работа имате толкова близо до селото? — попитах я аз. — Знаете ли, че вашите придружители са рискували живота си, като са се приближили до нихорасите?

— Това ми е безразлично.

— Да не би да сте дошла, за да настоявате отново да ви взема?

— Че какви други намерения бих могла да имам?

— Да освободите Мелтън.

— Смятате, че сме се решили на риска да влезем в този голям лагер? Не сме толкова глупави.

— През нощта винаги би могло да се предприеме подобно нещо. Но и това не са били същинските ви намерения. Искали сте да издебнете нашето отпътуване. След това щяхте да ни проследите и нападнете. Да освободите Джонатан и да приберете парите, а между другото могольоните да си отмъстят за поражението.

— Виж ти, колко сте ми бил умен! — засмя се тя, ала смехът й звучеше принудено. Бях отгатнал истината.

— Затова пък вие сте толкова по-глупава. Целият ви живот е една трагедия и краят му ще бъде също тъй тъжен.

— И животът, и краят са си моя работа.

— Донякъде и моя. Щом като непрекъснато най-нахално ни се изпречвате на пътя, ние имаме правото да се интересуваме от вас. Но вече ще вземем мерки да не можете повече да досаждате. Вождът на нихорасите ще ви задържи в плен няколко седмици. Това ще е единственият резултат от настоящата ви авантюра. Изчезвайте! Не ни се иска повече да ви гледаме!

Ясно си пролича как тя се изплаши. Тръгна да си върви, ала после пак спря, обърна се и попита:

— Значи наистина ще отведете Джонатан и той ще бъде наказан?

— Да.

— Тогава добър ви път! Но ще преживеете нещо, макар че няма и аз да присъствам.

От тази нейна заплаха се разбираше, че по пътя ще бъдем нападнати. Петима могольони се бяха изплъзнали, петима съюзници на Юдит. Трябваше да сме предпазливи. Можеше да се очаква, че тази нощ те ще се приближат до самия бивак, за да узнаят нещо за участта на своята предводителка, както и на своя съплеменник. Ето защо щом се смрачи, около селото поставихме верига от съгледвачи, които се притаиха във високата трева. Предпазната ни мярка се увенча с успех. Заловихме четирима могольони. Петият избяга.

На следващото утро можехме да продължим пътуването си без опасения и тревоги. Един отряд нихораси ни придружаваше няколко часа, а оттам нататък бяхме предоставени сами на себе си. Носилката на Марта бе носена от коне. Нихорасите се бяха погрижили да ни снабдят с хубави ездитни животни, така че правехме значителни дневни преходи. Отдалече заобиколихме Змийската планина, както и Флухо бланко с пуеблото, което бяхме завладели на идване. Но после отново свърнахме по пътя, по който бяхме дошли.

Ако Джонатан Мелтън се надяваше да бъде освободен, то изглежда надеждата му чезнеше от ден на ден все повече и повече. Внимавахме да не разговаря с баща си. А старият беше изпаднал в много особено състояние. Непрестанно мърмореше нещо неразбираемо под нос, през нощта внезапно се събуждаше, надавайки викове, и вършеше какви ли не щуротии, които ни караха да се съмняваме в здравия му разсъдък.

Така един ден привечер ние се озовахме отвъд Сиера Мадре преди Акома в онази местност, където Томас Мелтън уби брат си. Без някой от нас да беше казал и една дума, ние спряхме при мястото, където бяхме затрупали мъртвеца с камъни. Искахме там да пренощуваме. Скелетът на падналия кон все още лежеше наблизо. Лешоядите не бяха оставили по костите му абсолютно нищо. Мястото бе много зловещо — място на братоубийство. Ако ни бяха попитали защо бяхме избрали тъкмо него за нощен бивак, едва ли някой от нас можеше да даде задоволителен отговор.