Карл Май - Сатана и Юда

Ами могольонът? Той от своя страна разчиташе на Джонатан и на неговите петдесет индианци, както и на десетимата, останали назад с адвоката и Марта. А тези шейсет души, към които впрочем трябваше да се прибавят и юмите, можеха да постигнат немалко. Ето защо той се съгласи с моето условие, за да приспи бдителността ни. Преди всичко обаче искаше да спечели време.

Могольоните безропотно се подчиниха на вожда си. Когато изпратихме при тях неколцина нихораси, лека-полека те им предадоха всичките си стари пушки, стрели, копия, ножове и томахоки. Всички тези предмети бяха отнесени и струпани на куп в средата на платото и при тях застанаха двайсет добре въоръжени нихораси, за да ги пазят. След това двамата старейшини се върнаха при своя вожд. Те седнаха при него, тъй като им бяхме направили място. Нямахме намерение да ги подслушваме, за да узнаем какво говорят с него и затова поставихме двама пазачи, те имаха за задача да следят да не развържат ремъците на Силния вятър, обаче охраната се намираше на такова разстояние, че нямаше възможност да чува думите ми.

Не беше необходимо самите ние да оставаме при вожда. Той ни беше в ръцете. Затова имах време да поискам от Бързата стрела да ме заведе зад скалите при Франц Фогел. Винету не дойде с мен, а остана на платото, за да надзирава всичко, което се върши наоколо. Със своите изключително изострени и тренирани сетива той бе най-подходящият за целта човек.

Никакъв път не водеше нагоре към скалистото възвишение. Трябваше да се катерим от един камък на друг, при което всяка крачка ми причиняваше болки. Разбрах, че още дълго щях да чувствам последиците от моето падане от коня.

Отвъд възвишението, чието подножие бе опасано от споменатата вече гора, се простираше нещо като прерия, покрита с гъста трева. Там течеше и потокът, за чието съществуване се бях досетил. Конете на нихорасите пасяха под надзора на няколко млади воини. Недалеч от тях лежеше един пленник, чиито крайници бяха вързани за забити в земята колчета. Това беше Томас Мелтън, а до него седеше цигуларят Франц Фогел, най-добрият и най-благонадежден пазач, на който можехме да поверим стария негодник. Фогел ни забеляза, скочи на крака, втурна се срещу мен и извика на немски:

— Най-сетне ви виждам! Какъв страх брах само! Преди известно време иззад възвишението дочух стрелба. После всичко пак утихна. Беше много зловещо! Битка срещу един враг, който наброява неколкостотин воини, би трябвало да продължи по-дълго.

— Щом са направени добри приготовления, както стана в случая, не е така. Сега-засега имаме примирие.

— Докога ще трае?

— Остават още близо четири часа. Впрочем мога да ви съобщя някои радостни вести.

— Какви са те? Говорете де!

— Преди всичко се сещам за две. Ще ви посети един господин, когото се надявахте да видите чак в Сан Франциско. Става дума за Фред Мърфи.

— Мърфи ли? Че какво иска той от мен?

— Сам ще ви го каже! Но ще имате и още едно посещение.

— Кой ще дойде?

— Една дама, вашата сестра.

— Сестра ми ли? Невероятно! Странно! Но затова е нужна смелост, която не очаквам нито от нея, нито от адвоката!

— Смелост ли? Нека по-добре го наречем пълно непознаване на опасностите, които ще се наложи да се преодоляват.

— Прав сте! Но тъй като вече е дошла дотук, нека не я укоряваме! А как се е срещнала с Мърфи и как й е хрумнало да ни търси точно тук?

Накратко му разказах най-необходимото. Той ме прегърна. Не се възпротивих на това, обаче щом разбрах, че благодарностите му скоро няма да имат край, аз го прекъснах с предупреждението:

— Бъдете по-умерен, драги приятелю! Ако сега изразходвате целия си възторг и цялата си радост, какво ще остане тогава за втората изненада, която ви очаква?

— Я оставете! Каквато и да е тя, няма да може да ме зарадва толкова много, както вестта, че сте освободили сестра ми от ръцете на могольоните.

— Хайде бе! Аз пък твърдя, че втората изненада ще ви зарадва къде-къде повече от първата.

— — Наистина ли? Казвайте тогава!

— Ето я! — кратко казах аз и извадих портфейла на Джонатан Мелтън.

— Някакъв портфейл? — попита Фогел, донейде разочаровано. Той го взе в ръка и го огледа от всички страни.

— Отворете го де! — подканих аз.

Беше истинско удоволствие човек да види как се смени изразът на лицето му. Какви очи облещи само, когато прочете надписа върху първия кожен плик, а и когато видя ценните книжа! Започна да отваря плик подир плик. Беше скочил на крака. Очите му се разширяваха все повече и повече, ръцете му се разтрепериха, устните му потръпваха, но не беше в състояние да говори. А мен кажи-речи ме хвана страх заради него, защото нали се знае, че и радостта може да убива. По едно време той неочаквано пусна портфейла в тревата, хвърли се на земята, зарови лице в дланите си и зарида.