Карл Май - Сатана и Юда

— Не е пострадал сериозно. Само си е ударил главата в скалата. Не след дълго ще дойде в съзнание, налага се да почакаме.

— В такъв случай ще отида в клисурата при моите нихораси. Един от тях трябва да изпратя до Емъри, който се намира при Извора на сянката.

— За да го осведомиш за нашата победа ли?

— Да, а също и за да го повикам да дойде с всичките си хора.

— Моят брат ще постъпи много правилно, защото в противен случай Емъри би се натъкнал на завръщащите се могольони. Нали се уговорихме да им върнем свободата и това наистина ще стане.

Изправих се и тръгнах към клисурата. Първите крачки ми причиниха болки, които обаче трябваше стоически да понеса. После те малко поотслабнаха, но не кой знае колко. Положих усилия да мина по платото с вдигната глава. Когато се приближих до гората, нихорасите ме посрещнаха с ликуващи викове. От ляво, близо до зейналата бездна на каньона, бяха насядали могольоните в три дълги редици, като всеки от тях държеше в ръце юздите на намиращия се зад него кон. Те видяха, че се задавам, и докато преминавах покрай тях, погледите им не се откъсваха от мен. В същото време бързо разменяха помежду си забележки на полувисок глас, от които разбрах, че падането от коня не ме беше опозорило в техните очи.

Когато изпратих един от нихорасите като вестоносец, отново се върнах при Винету. Двамата могольони бяха седнали точно там, където преди малко бяха стояли прави. Винету беше заел място до техния вожд. Аз седнах от другата му страна, а Бързата стрела се настани на земята срещу нас по индиански маниер.

След известно време Силния вятър се размърда. Опита се да раздвижи ръцете и краката си, ала не успя, защото беше вързан. Тогава отвори очи. Погледът му падна най-напред върху мен. След като се взира втренчено в лицето ми близо минута, той проговори:

— Някакъв бледолик? Кой си ти?

— Наричат ме Поразяващата ръка!

— Поразяващата ръка! — повтори той явно изплашен. После затвори очи. Изглежда, искаше да размисли, но от израза на лицето му си личеше, че му беше трудно да събере мислите си. След малко отново отвори очи и каза:

— Вързан съм. Кой нареди това да стане?

— Аз.

Вождът пак затвори очи. Когато повторно ги отвори, те бяха възвърнали блясъка си. Вече беше в пълно съзнание и имаше вид, сякаш иска да ме прониже с поглед.

— Спомням си. Ти се появи на колата, скочи на земята, а после се метна на моя кон… А преди не беше ли в пуеблото на юмите?

— Бях там заедно с Винету. По-късно те подслушах край Бялата скала, докато се съвещавахте.

— Уф! Край Бялата скала ли? Но това съвещание беше проведено насред бивака ни!

— Знам, защото бях там. Вие разговаряхте толкова високо, че можех да чувам всяка дума. Плувайки се спуснах надолу по реката и спрях на брега точно зад гърба ти. След като узнах достатъчно, продължих да плувам, докато се измъкнах от района на бивака. И понеже нихорасите са мои приятели, а ти искаше да ме заловиш, естествено аз побързах да ги уведомя за всичко и ги посъветвах да ви издебнат тук на Платото на каньона.

— Значи на теб дължим поражението си, така ли?

— Да.

Той ме изгледа продължително с особен поглед. После попита:

— Защо седят тук тези двама възрастни воини от моето племе?

— Дойдоха, за да обсъдят с теб условията, при които ще можеш да си върнеш свободата.

— Какви са условията ви?

Той все още не беше удостоил с поглед седналия пред него вожд на нихорасите. Но ето че в този момент нашият съюзник се обади:

— Мен трябва да питаш за условията. Могольонът и сега не го погледна.

— Разговарям с Поразяващата ръка и с никой друг. И така, какви са условията?

— Всъщност сте проиграли живота си — обясних му аз, — а заедно с него ще загубите вашите скалпове, амулети, коне, оръжия, както и всичко, което притежавате. Обаче двамата с Винету, ще поговорим с вожда на нихорасите да ви постави не чак толкова сурови условия.

— Защо пък ще говорите с него?

— Защото той е победителят.

— Лъжеш се. Ние бяхме победени от Поразяващата ръка и Винету. Затова само на тях ще позволим да ни поставят условия. Готов съм да ги чуя от теб.

Той ме погледна очаквателно, а аз от своя страна хвърлих въпросителен поглед на Винету. Апачът ме разбра.

— Всичко, което казва моят брат Шарли, е добро и справедливо. Ще се съглася с него.

Вече можех да дам отговора си на Силния вятър:

— Тръгнали сте на поход, за да нападнете нихорасите. Знам, че ти cи не само храбър вожд, но и човек, който обича истината и сигурно няма да я премълчиш пред мен.