Карл Май - Сатана и Юда

— Наляво през платото! Карайте нататък към скалите! — извиках на моите шестима ездачи.

С десницата си бързо метнах юздите на желязната кука, която служеше именно за тази цел, грабнах с лявата си ръка карабината «Хенри» и в момента, когато колата направи рязък завой наляво, скочих от високата капра. Приземих се не само на крака, но и на ръце, ала светкавично се изправих, мигновено се озовах при вожда, сграбчих юздите на неговия жребец и с рязко движение тласнах главата му нагоре и го накарах да се изправи на задните си крака. Последва енергичен скок и когато конят стъпи здраво на земята и с четирите си крака, аз седях вече зад вожда върху гърба на животното, което се понесе вихрено напред, следвайки колата.

Вождът не беше очаквал подобно нападение, но все пак прояви достатъчно присъствие на духа да сграбчи дръжката на ножа си. Беше изпуснал пушката си. Опита се с удари назад да ме прободе, ала това не му се удаде. За да освободя ръцете си, аз преметнах карабината «Хенри» през рамо, и с такава сила го стиснах за врата с всичките си десет пръста, че той изпусна ножа, а после безпомощно размаха във въздуха и двете си ръце. Дъхът му секна.

От мига, когато се появих на платото с колата, до този момент сигурно не беше изминала повече от една минута. Зад гърба ми могольоните яростно ревяха, загдето бях отвлякъл техния вожд. От гората, както и откъм високите скали, се разнасяха радостните крясъци на нихорасите, но самият аз не бях кой знае колко радостен. От една страна, трябваше здраво да стискам врата на вожда. От друга — карабината ми висеше хлабаво на ремъка си и ме удряше през ушите. Конят пък съвсем беше побеснял. Започна да подскача лудо. Искаше да ни хвърли на земята, а аз нямах никаква власт над него, защото вождът беше изпуснал юздите. Те се влачеха съвсем безполезни, а аз седях назад, почти върху задницата на животното и краката ми не достигаха до стремената. Това беше истинска циркова езда, само че далеч по-трудна и по-опасна от ездата, която може да се види на манежа. Просто нямаше друг начин, налагаше се да хвърля вожда на земята, за да си освободя ръцете. Дано не си счупеше врата. Той бе изпуснал от контрол стремената и юздите. Започнах да го дърпам на една страна и положих големи усилия да прехвърля и другия му крак, понеже исках да го спусна на земята. Ала това мое човеколюбиво намерение има лоши последици. Вождът беше изпаднал в безсъзнание и се беше отпуснал тежко в десницата ми и когато се наведох малко напред, за да се опитам с другата си ръка да повдигна левия му крак, конят, още повече подплашен от това необичайно движение, направи мощен скок встрани, след което и двамата изхвръкнахме от седлото и се озовахме на твърдата като камък майка земя.

Няколко секунди останах да лежа неподвижно като вожда. После направих опит да се надигна. Имах чувството, сякаш бях подет от крилата на някоя вятърна мелница и бях запокитен през цял Елберфелд и Бармен. [15] Относително малки селища, разположени близо едно до друго, недалеч от Золинген Б. пр. В главата ми жужаха поне двайсетина разлютени кошера, а пред очите ми блещукаха толкова много северни сияния, колкото могат да се видят на север в Лапландия за десет години. В момента ми се струваше, че всичките ми кости са изпотрошени.

Но ето че в този миг дочух изстрели, погледнах назад и забелязах няколко могольони, които се бяха втурнали към мен, за да си върнат вожда. Нихорасите бяха стреляли по тях. Настигнеха ли ме, бях загубен. Вече се намираха толкова близо, че сигурно щяха да ме спипат преди някой да успее да ми се притече на помощ. Изпаднал в такава опасност, аз за сетен път се убедих, както това бе ставало вече толкова често, каква огромна власт има човешкият дух над тялото. Скочих на крака. Кошерите изчезнаха, северното сияние — също, а от болките нямаше вече и следа. Недалеч от мен на земята лежеше моята карабина «Хенри», останала за щастие невредима. Втурнах се към нея, вдигнах я, прицелих се в четиримата си преследвачи… последваха четири изстрела и всеки куршум улучи по един кон точно в гърдите. Само след няколко крачки животните рухнаха на земята. Отхвръкналите от седлата ездачи с мъка се надигнаха от камънака и, куцайки, побързаха да се отдалечат.

Веднага щом четиримата ми обърнаха гръб и побягнаха, аз отново почувствах болките, главата ми пак бръмна, както и преди, а пред очите ми повторно се появиха северните сияния. Ето че на вожда на нихорасите му дойде спасителната мисъл да ми изпрати неколцина от своите воини. На него му беше по-лесно, отколкото на Винету, понеже се намирах по-близо до скалистата височина, отколкото до гората. Тези хора уловиха жребеца на Силния вятър, после вързаха вожда и го отнесоха на ръце, докато аз, подпрял се на двама воини, закуцуках към скалите на височината.