Карл Май - Сатана и Юда

В същото време забелязах, че нямам нито една счупена кост. Но бях получил сериозни натъртвания и други контузии, които могат да бъдат и по-болезнени от счупените кости. Горе при скалите положиха пленения вожд на земята и аз седнах до него. Този човек бе толкова важен, че ми се искаше самият аз да го охранявам, защото в моето състояние и без това не можех да правя нищо по-полезно.

Светлините, които виждах, както и шумът в ушите ми, бяха признак на неестествено силен прилив на кръв в главата ми. В подобен случай се препоръчват студени компреси, но аз се отказах от тях, защото не ми се искаше да се излагам пред индианците.

Неестествените светлини пред очите ми не ми позволяваха да видя какво става отсреща пред зейналия каньон. Чувах, че там някой говореше високо и гръмко, ала поради шума в ушите си не можех да различа чий беше гласа.

Тогава при мен дойде Бързата стрела, за да се осведоми за състоянието ми.

— Паднах от коня, но нямам нищо счупено — отвърнах му кратко. — Кой говори отсреща?

— Винету.

— На кого?

— На враговете ни.

— Какво ще каже вождът на апачите на могольоните? — Че трябва да се предадат.

— А те могат ли да вземат такова решение без своя вожд? — И да не искат, ще им се наложи. Той е наш пленник и не е в състояние да им даде съвет. За това трябва да благодарим единствено на твоята дързост.

— Не беше никаква дързост, а само взех бързо решение да действам. Ако е съществувала някаква опасност, то тя поне не е била значителна.

— Можеха да стрелят по теб!

— Да, но не го направиха. А кой стреля горе при вас преди още да изляза на платото? Могольоните ли?

— Не — смутено отвърна той. — Ние стреляхме. Помислих, че враговете са ни в ръцете.

— Задължението ти беше не да мислиш, а стриктно да се придържаш към нашия план. Ако не се намирах вече в клисурата, могольоните щяха да ни избягат. Предадох ти да пазиш един пленник. Ти разпореди ли се да го охраняват добре?

— Да. Доведохме го с нас. Той е при конете, които пасат от другата страна на скалите.

— Защо го взе със себе си?

— Защото при воините е под много по-сигурен надзор, отколкото в селото сред нашите скуоу и старци.

— Правилно си постъпил. Ами младият бледолик, когото оставих при теб?

— И той е с нас. Не искаше да се отдели от пленника. Да ги доведа ли и двамата при теб?

— По-късно. А ей там не идва ли към нас Винету с двама индианци?

— Да.

Фактът, че горе-долу добре успях да различа трите човешки фигури, доказваше, че зрението ми се беше вече подобрило. На главата ми също беше олекнало. Но както изглеждаше, положението на вожда на могольоните не беше добро. Той все още лежеше със затворени очи. Не бе възможно това да е последствие от хватката, с която го бях стиснал за врата. Сигурно при падането от коня той си беше изпатил значително повече.

Двамата индианци, които водеше Винету, бяха възрастни воини на могольоните. Това обстоятелство подсказваше, че идваха, за да проведем съвещание. От учтивост те спряха на известно разстояние от нас. Апачът се приближи и най-напред със строг тон се обърна към вожда на нихорасите:

— Кой даде първия изстрел тук при вас?

— Аз; Помислих, че мигът за действие вече е настъпил.

— Нали се уговорихме аз да стрелям пръв! Ти си вожд и би трябвало да се придържаш към взетите решения повече от всеки друг. Знаеш ли колко неприятелски воини паднаха убити?

— Не.

— Осем, а ранените са далеч повече. Това не биваше да се случва.

— Те си го заслужиха. Ако планът им беше успял, щяха да избият мнозина от воините ми, а щяха да извършат и други зверства.

— Така е, но все пак трябваше да удържиш на думата си. Винету никога не е нарушавал даденото обещание. След този укор апачът се обърна към мен:

— Моят брат извърши голямо геройство. Какво е положението при Извора на сянката?

— Добро е. Заловихме охраната на пощенската кола и сега пленниците се пазят много строго.

— А как се чувства моят брат? Падането му от коня беше тежко.

— Пострада ли?

— Костите ми останаха здрави.

— Щади се! Ти направи повече от достатъчно. Нека другите се погрижат за онова, което има още да се върши!

— Вече се чувствам почти толкова добре, колкото и преди. Ти доведе двама воини на могольоните. Навярно ще се състои някакво съвещание, а?

— Да. Те пожелаха да разговарят с вожда си.

— Ето го къде лежи! Все още не се е помръднал. Дано не си е счупил врата!

— Ще го прегледам.

Винету се наведе над вожда и след известно време ни съобщи: