Карл Май - През дивия Кюрдистан

Самият аз се придвижих най-бързо. От две минути бях при моето дърво, когато се дочу силен конски тропот. Огънят все още гореше, можех да наблюдавам всичко добре. По време на моето отсъствие двамата офицери сигурно бяха пили кафе.

— Шейх Ади е дяволско гнездо — чух да казва капитанът.

— Отвратително — добави лейтенантът.

— Хората там са поклонници на дявола.

— На дявола! Аллах да ги насече и разкъса!

— Това ще направим ние.

— Да, ще ги разкъсаме!

— На парчета.

Можах да проследя разговора дотук, после се дочу конският тропот. Лейтенантът вдигна глава.

— Идва някой — каза той. И капитанът се ослуша.

— Кой ли може да бъде? — попита дебелият.

— Двама конници са — чувам ги.

Офицерите се изправиха и войниците сториха същото. В отблясъците на огъня се появиха Халеф и Селек. Капитанът пристъпи към тях с извадена сабя.

— Стой! Кои сте вие?

Конниците мигновено бяха заобиколени от турците.

Моят дребен Халеф гледаше офицерите от коня си отвисоко, с израз, който подсказваше, че са му направили същото впечатление, както и на мен.

— Кои сте, ви питам!… — повтори капитанът.

— Хора!

— Какви хора?

— Конници!

— Дявол да ви вземе! Отговаряйте по-ясно или ще отнесете боя. И тъй, кои сте?

— Ние сме джесиди — смотолеви Селек.

— Джесиди? Аха! И откъде?

— От Мека.

— От Мека? Машаллах! И там ли има поклонници на дявола?

— Няколко хиляди.

— Толкова много? Аллах керим, колко плевели само са избуяли. Накъде сте тръгнали?

— Към Шейх Ади.#

— Аха! Пипнах ли ви! Какво ще правите там?

— Там има голямо празненство.

— Знам. Вие пеете и танцувате с дявола и при това се кланяте на петел, излюпен от огъня на джехенема! Слизайте! Вие сте мои пленници!

— Пленници? Какво сме направили?

— Вие сте синове на дявола. Ще ви бием, докато баща ви избяга от вас. Слизайте от конете!

Капитанът посегна към тях и двамата мъже бяха буквално смъкнати от конете.

— Дайте си оръжията!

Знаех, че Халеф никога не би го сторил, дори и при сегашните обстоятелства. Той погледна изпитателно към огъня, а аз повдигнах глава дотолкова, че Хаджията да ме забележи. Сега дребосъкът знаеше, че е в безопасност. От тихото шумолене зад мен разбрах — нашите бяха обкръжили лагера.

— Оръжията ни? — попита Халеф. — Чуй, юзбаши, позволи ни да ти кажем нещо.

— Какво?

— Това можем да кажем само на теб и на мюлязъма.

— Не искам да ви слушам!

— Но то е важно, много важно.

— За какво се отнася?

— Чуй!

Халеф му прошепна няколко думи на ухото, след което капитанът отстъпи крачка назад и го огледа едва ли не почтително. По-късно разбрах, че хитрият Халеф му е прошепнал: «Отнася се до кесията ви!»

— Истина ли е? — попита офицерът.

— Истина е!

— Ще мълчиш ли?

— Като гроб!

— Закълни се!

— Как да се закълна?

— В Аллах и в брадата на — не, нали сте джесиди. Тогава

се закълни в дявола, на който се молите!

— Е, добре! Дяволът знае, че после няма да кажа на никого.

— Но той ще те разкъса, ако не кажеш истината. Ела, мюлязъм! Вие двамата, също елате!

Четиримата мъже пристъпиха към огъня. Едва сега можех да доловя ясно всяка тяхна дума.

— И така, говори! — заповяда капитанът.

— Пусни ни! Ние ще ти платим!

— Имате ли пари?

— Имаме.

— Не знаете ли, че те вече ми принадлежат? Всичко, което имате, е наше.

— Няма да ги намериш. Поклонниците на дявола знаят как да направят парите си невидими.

— Аллах е всезнаещ.

— Но ти не си Аллах.

— Не мога да ви освободя. Ще ни издадете.

— Ще ви издадем? Защо мислиш така?

— Не виждате ли, че сме тук, защото сме предприели военен поход?

— Няма да те издадем!

— Но нали искате да отидете в Шейх Ади?

— Не може ли?

— Не!

— Тогава ни прати, където смяташ за добре.

— Ще отидете ли в Баавейза и ще стоите ли там два дни?

— Разбира се.

— Колко ще платите за свободата си?

— Колко искаш?

— Петнайсет хиляди пиастри за всеки.

— Прощавай, юзбаши, това е твърде малко!

Капитанът погледна дребния Хаджи Халеф слисано.

— Какво искаш да кажеш, човече?

— Искам да кажа, че всеки един от нас струва повече от петнайсет хиляди пиастри. Позволи ни да ти дадем петдесет хиляди.

— Да не си луд?

— Или сто хиляди.

Фурнаджията-юзбаши изпухтя безпомощно, той погледна към мършавото лице на лейтенанта и запита:

— Мюлязъм, какво ще кажеш?

Лейтенантът бе зяпнал и откровено си призна:

— Нищо, съвсем нищо.