Карл Май - През дивия Кюрдистан

— Най-сетне идваш — извика той с видимо облекчение. После угрижено продължи: — Но без оръдията! И някои от хората липсват?

— Всички ще дойдат и никой не е ранен.

— Къде са?

— С Халеф и Селек при оръдията, които оставих зад нас. Защо?

— Юзбашията, който командва малкия отряд, ми каза, че миралаят ще изпрати вестоносец до мястото, където са оръдията. След това е трябвало да напреднат и обстрелват Шейх Ади. Имаш ли хора, които умеят да си служат с оръдията?

— Достатъчно.

— Тогава ги изпрати там. Те трябва да сменят дрехите си с тези на топчиите, да пленят вестоносеца и веднага да ни предупредят с изстрел. Това ще бъде сигурен знак, че врагът е близо, и ще го накара да нападне прибързано. Какво ще правиш с пленниците?

— Ще ги заведа на сигурно място и ще ги охранявам.

— В долината Идис?

— Не. Никой, който не е от нашите, не може да види това място. Но има една тясна котловина, в която пленниците могат да бъдат охранявани само от няколко души. Ела!

В дома на бея ме очакваше богата вечеря. Прислужваше ми жена му. Той самият не присъстваше, защото трябваше да наглежда преобличането на пленниците, които после бяха отведени. Онези, които получиха униформите, бяха обучени топчии и скоро се отправиха към оръдията.

Звездите започнаха да бледнеят, когато Али бей дойде при мен.

— Готов ли си да потеглиш, ефенди?

— Накъде?

— Към долината Идис.

— Позволи ми да остана тук.

— Искаш да участваш в боя?

— Не.

— Или само да се присъединиш към нас, за да видиш дали сме храбри?

— Няма да се присъединя към вас, а ще остана тук, в Шейх Ади.

— Какво си намислил, ефенди? Ще те убият.

— Няма! Намирам се под закрилата на падишаха и на мютесарифа.

— Но ти си наш приятел. Ти плени артилеристите. Това ще ти струва живота.

— Кой ще го каже на турците? Ще остана тук с Халеф и Ифра. Така може би ще сторя повече за вас, отколкото ако се бия във вашите редици.

— Може и да си прав, ефенди, но ако стреляме, навярно и ти ще бъдеш ранен или дори убит.

— Не вярвам, защото ще се пазя да не се излагам на куршумите ви.

Вратата се отвори и влезе някакъв човек. Той беше от часовоите, поставени от Али бей.

— Бей — съобщи му той. — Ние се оттеглихме, понеже турците вече са в Баадри. След час ще бъдат тук.

— Върни се и кажи на твоите хора да дебнат врага, но да не се оставят да ги видят.

Излязохме пред къщата. Жените и децата минаваха покрай нас и се изтегляха зад светилището. Притича втори пратеник и задъхано съобщи:

— Турците отдавна напуснаха Калени и се движат през гората. След час може и да са тук.

— Разположете се отвъд първата долина и се изтеглете, когато се приближат. Нашите ще ви очакват горе.

Човекът излезе, а и беят се отдалечи за известно време. Стоях на прага на къщата и наблюдавах хората, които минаваха покрай мен. Когато жените и децата отминаха, мъжете ги последваха в дълги редици пеш и на коне. Но те не се изтеглиха зад светилището, а се изкачиха по склоновете към Баадри и Калони, за да оставят долината за турците. Изпитвах особено чувство, гледайки тези тъмни силуети. Една след друга светлините и факлите угасваха и само двете пламтящи кули на гробницата се извисяваха в нощта. Останах сам. И приближените на бея бяха напуснали. Бюлюк еми-ни спеше горе, на площадката, а Халеф още не се бе завърнал. В този момент чух приближаването на галопиращ кон. Халеф скочи от него. Докато слизаше, отдолу се дочуха два силни удара.

— Какво беше това, Халеф?

— Али бей заповяда да повалят дървета, за да се затвори долината от долната страна и да се защитят оръдията от нападението на турците.

— Умно е постъпил. Къде са двадесетте души?

— По заповед на бея те останаха при оръдията. За прикритие той изпрати и още хора. Така те биха издържали на нападение. Но къде са пленниците?

— Отведени и поставени под охрана.

— Тези мъже към бойното поле ли се отправят?

— Да.

— А ние?

— Ще останем тук. Любопитен съм да видя лицата на враговете ни, когато забележат, че са попаднали в клопка.

Това, изглежда, задоволи Халеф и тои не мърмореше, че оставаме тук. Досещаше се, че да останем, е много по-опасно, отколкото ако се присъединим към джесидите.

— Къде е бюлюк емини? — попита Халеф.

— Спи на площадката.

— Ифра е поспаланко, сихди, и затова навярно капитанът му е дал магарето, което реве през цялата нощ. Научил ли е какво става наоколо?

— Не вярвам. А Ифра не трябва и да знае доколко сме замесени. Разбра ли?