Карл Май - Черния мустанг

— Уф! Скаутът — каза той на себе си. — Изглежда изобщо не е имал някакви тайни намерения. Затова го търси напразно наоколо. Веднъж и Винету да се заблуди. Олд Шетърхенд ще има да се чуди.

Той не си даде труд да се върне незабелязано, а използва предната голяма и осветена врата. Щом го видя да се приближава, скаутът усети как пулсът му се учести. Ей сега щеше да се разбере дали апачът беше успял да подслуша нещо, или не. Винету седна до Олд Шетърхенд, който го осведоми за резултата от разпита и накрая тихо го попита:

— Има ли моят червенокож брат успех?

— Винету не можеше да има нито успех, нито неуспех, защото се е излъгал. Изобщо не съществува таен план.

— Ами знакът, който скаутът направи на индианеца?

— Не е било знак, а неволно движение на ръката.

— Тогава значи и аз съм се заблудил; но просто не ми се вярва. А и този индианец не е упсарок, а команч.

— Направил ли е на теб, на мен или другиму нещо лошо?

— Досега не е.

— Тогава все още не бива да се отнасяме към него като с враг. Нека моят брат Шетърхенд го пусне да си върви.

— Е добре, щом ти искаш. Но ще го направя против волята си.

Той каза на индианеца, че може да си отиде. Червенокожият бавно се изправи и поиска ножа си. Щом го получи, той го затикна в пояса си с думите:

— От днес ножът ми ще има и допълнителна работа, защото си дадох нова клетва. Скоро Олд Шетърхенд ще разбере дали и тя е била също тъй странна, както и другите!

След тази заплаха той бързо се отдалечи.

През последните една-две минути лицето на скаута бе придобило твърде разтревожено и дори страхливо и напрегнато изражение, но след влизането на индианеца то толкова се промени, че в чертите вече можеше да се прочете нескрита подигравка. Това бе забелязано както от Олд Шетърхенд, тъй и от Винету и ето защо апачът пошепна на белия ловец:

— Нека моят брат погледне метиса!

— Гледам го.

— Той ни се присмива!

— За съжаление сигурно има защо.

— Да. Движението на ръката му преди малко все пак е било знак за индианеца, когото ти смяташ за команч. Значи не сме се лъгали.

— Ти не си го открил навън. Кой знае какъв пъклен план е бил скроен! Но затова пък отсега нататък трябва да го държим още по-зорко под око. Убеден съм, че той е опасен човек.

Олд Шетърхенд имаше право да нарече метиса опасен човек и навън действително беше уговорен пъклен план.

След като скаутът излезе от шопа, първата му работа беше предпазливо да се отдръпне настрани от осветения от огъня кръг пред вратата, след което в съвършено права линия продължи да се отдалечава от сградата. Той измина така около триста крачки, докато най-сетне чу тих глас да изговаря името му. Но това не беше името, което носеше в лагера, а съвсем друго. Гласът каза:

— Ик Сенанда, ела насам. Ние сме тук!

Значи той наистина беше онзи мелез, за когото го смяташе Винету — внукът на Черния мустанг, най-жестокия вожд на команчите.

Отправяйки се в посоката, откъдето дойде гласът, метисът скоро се озова пред трима индианци, единият от които се отличаваше с изключително високо и яко телосложение. Това беше самият вожд, който го поздрави с думите:

— Добре дошъл ти, сине на моята дъщеря! Аз изпратих в онази къща Кита Хомаша, най-хитрия от воините ми, за да разбереш, че съм тук и те очаквам. Ти разговаря ли с него?

— Нито дума. Самото му появяване бе достатъчно за мен.

— Умно си постъпил, защото иначе може би щяха да заподозрат нещо. Тук сме избрали хубаво място и не можем да бъдем изненадани, понеже на светлината при отварянето на вратата ще забележим всеки, който излезе от къщата. А и освен това си имаме работа само с хора, дето нищо не разбират от живота в Дивия запад.

— Лъжеш се. Тук се намират мъже, които го познават по-добре от теб и мен.

— Невъзможно. Кого ли можеш да имаш предвид? Кажи ми!

— Най-напред дойдоха двама много високи и много кльощави ездачи. Те ще останат до утре. Единият от тях се казва Тимпе, а изглежда че и другият се нарича също така.

— Тимпе ли? Pshaw! Никой храбър воин не е чувал досега подобно име.

— После пристигнаха други двама, чиито имена ме изплашиха.

— Уф! Не знаех, че синът на моята дъщеря може да се изплаши. Да не би двамата да не са хора, а зли духове на саваната или на Скалистите планини?

— Хора са, и то какви! Индианец и бял, най-прочутият воин на бледоликите!

— Уф, уф! Да не би да искаш да кажеш, че са Винету и Поразяващата ръка?

— Разбира се, че са те.

— Злият дух ги е довел тук.