Карл Май: Черния мустанг

Гонен от силната буря, поройният дъжд шибаше огъващите се върхове на високата борова гора. Дъждовните струи, дебели колкото човешки пръст, се стичаха по великанските стволи, събираха се при корените отначало в малки вадички, а после постепенно във все по-големи поточета, които, подскачайки от скала на скала във вид на малки водопади, се втурваха по стръмния склон към дълбоката бездна, за да бъдат погълнати долу в тясното дефиле от силно придошлата река. Беше нощ. Току през минута над бездната гневно отекваше гръм и макар че всеки път го придружаваше ослепителна светкавица, дъждът валеше толкова силно, че въпреки това едва се виждаше на пет-шест крачки.

Бясната буря връхлиташе горе високата гора и скалистите зъбери, ала мощта й не достигаше до долу в ниското, където великанските борове стояха неподвижни в нощната тъма. Обаче и там не беше тихо, понеже водите на реката шумяха и бучаха тъй неспокойно между бреговете, че само човек с необикновено изострен слух можеше да долови как надолу покрай реката се спускаха двама самотни ездачи. Но не се виждаха.

Ако беше светъл ден, те сигурно щяха да привлекат учудения поглед на всеки, който ги срещнеше, и то не да речем заради облеклото и съоръжението им, а защото и двамата бяха толкова високи, че човек можеше да се изплаши. Необходимо бе дълги години да се търси из всички страни на света, за да се намерят двама толкова еднакви, и страшно високи и еднакво кльощави индивида.

Единият беше сламенорус и за ръста си имаше направо смешно малка глава. Между двете добродушни миши очички се мъдреше съвсем дребно чипо носле, което много повече би подхождало на лицето на някое четиригодишно хлапе и никак не бе съразмерно с огромната широка уста, достигаща почти от едното ухо до другото. Човекът нямаше брада. Изглежда тя му липсваше по рождение, а по гладкото му женствено лице сигурно никога не бе минавал бръснач. Той носеше кожен елек, който висеше от кльощавите му рамене, образувайки множество гънки като късо и широко палто. Беше обут в тесни кожени панталони, прилепнали плътно по тънките му като на щъркел крака, както и в полувисоки ботуши с кончови. На главата си носеше сламена шапка, от чиято плачевно провиснала периферия дъждовната вода се стичаше около него на плътни струи. На гърба му висеше двуцевка с дулото надолу. Животното което яздеше, беше як едрококалест кон, натрупал на гърба си поне петнайсетина годинки, който обаче както изглеждаше имаше голямо желание да бъде все тъй държелив още толкова лета.

Другият ездач имаше тъмна коса, върху която бе сложил допотопна кожена шапка. Лицето му беше тясно и много източено, а също тъй много тесен и много дълъг бе и носът му, устата — широка. Много тънките му и дълги мустаци можеха да се вържат зад ушите му. За разлика от неговия спътник високата му над два метра фигура бе облечена така, че горе изглеждаше тясна, а долу широка, защото носеше много широки, прилични на хармоника панталони, чиито краища бяха напъхани в полувисоки ботуши от говежда кожа, докато горната част от тялото му бе облечена с толкова тесен и дълъг касторен жакет, че му стоеше като излят. Той също имаше двуцевка. От само себе си се разбира, че освен това и двамата носеха както нож, тъй и револвер. Дългучът седеше върху изпитан и благонадежден мустанг, чийто рожден ден се бе повтарял поне толкова често, колкото и на другия кон.

Двамата ездачи не обръщаха внимание нито на пътя, нито на проливния дъжд. Търсенето на пътя бяха предоставили на опитните си коне, които имаха и много изострени сетива, а дъждът поначало не ги тревожеше, понеже и бездруго можеше да проникне най-много до кожата им, а после сигурно пак щеше да се изтече нейде отдолу.

Въпреки неспирните гръмотевици и светкавици, както и опасната близост на реката, която ровеше и подминаваше бреговете си, двамата разговаряха толкова спокойно, сякаш яздеха по открита прерия на най-ясна слънчева светлина. Но ако някой можеше да ги види, сигурно щеше да му направи впечатление, че въпреки тъмнината те се наблюдаваха твърде зорко, защото се познаваха едва от един час, а в Дивия запад първоначалното недоверие е винаги съвсем на място. Малко преди падането на нощта и началото на бурята те се срещнаха горе на брега на реката и тъй като разбраха, че и двамата искат този ден да стигнат до лагера Фъруд, бе съвсем близо до ума да продължат пътя си заедно.