Карл Май: Черния мустанг

Не се бяха разпитвали за имената си, нито за това кой какъв е и откъде е, и до този момент разговорът им бе толкова общ, че не бяха засягали лични въпроси. Ето че в същия миг се разнесе многократен оглушителен гръм и няколко ослепителни светкавици едновременно набраздиха небето над тясното и дълбоко дефиле. Тогава русокосият чипоноско се обади:

— Bless my soul [2] Бога ми, за Бога! Б. пр. ! Ама че буря! Също като у дома при наследниците на Тимпе!

При последните му думи другият неволно спря коня си и вече отвори уста, за да зададе бързо един въпрос, но после размисли, взе друго решение, замълча си и отново подкара животното. Припомни си, че западно от Мисисипи човек не бива да е непредпазлив.

Продължиха да разговарят, разбира се, твърде едносрично, както им налагаше местността и положението, в което се намираха. Измина около половин час и тогава реката направи рязък завой към страната, от която се намираха двамата ездачи. На едно място водите й бяха подмили рохкавия бряг. Конят на русокосия не успя да свърне достатъчно бързо встрани, озова се върху подкопания бряг и пропадна, но за щастие не особено дълбоко. Ездачът успя да го вдигне на задните му крака и да го извърти, пришпори го и с един смел скок животното отново се намери на твърда земя.

— Good God! [3] Мили Боже! Б. пр. — извика той. — Вече съм достатъчно мокър от дъжда, защо ми е тогава и такава баня? Можех да се удавя! Почти по същия начин, както навремето при наследниците на Тимпе!

Той се отдалечи на по-сигурно разстояние от реката и продължи ездата. Известно време неговият спътник го следва мълчаливо, но най-сетне го попита:

— Наследниците на Тимпе ли? Що за име е това, сър?

— Нима не знаеш? — беше отговорът.

— Не.

— Хм! Странно! всички мои познати и приятели знаят!

— Забравяш, че за първи път се видяхме преди малко повече от час.

— Вярно! В такъв случай все още не можеш да знаеш кои са наследниците на Тимпе. Но може би ще научиш.

— Може би ли?

— Да.

— Кога?

— След като прекараме заедно малко по-дълго време.

— Ами ако ми се иска да го науча още сега, сър?

— Сега ли? Защо?

— Защото се казвам Тимпе.

— Какво? Как? Казваш се Тимпе? Тимпе ти е името?

— Да.

— Наистина ли?

— Защо ми е да си присвоявам това име, ако не е мое?

— Wonderful! [4] Чудесно, прекрасно! Б. пр. От дълги години търся този Тимпе, търся го навсякъде, през планини и долини, в Изтока и в ЗаПада, ден и нощ, в пек и дъжд, и ето че сега, след като отдавна се отчаях, че не ще го намеря, той си язди в тази буря до мен и кажи-речи щеше да ме остави да се удавя в реката, без да ми каже кой е той!

— Ти си ме търсил? — попита смаяно спътникът му.

— Да, да и още веднъж да!

— Но защо?

— Ами заради наследството! Че защо иначе?

— Наследството ли? Хм! Всъщност ти кой си, сър?

— Аз също се казвам Тимпе.

— Също ли? Ами откъде си?

— Дойдох отвъд океана.

— От Германия?

— Естествено! Туй се разбира от само себе си! Или може някой Тимпе да е роден на друго място?

— Разбира се, защото аз например съм роден тук, в Щатите.

— Ама родителите ти са немци!

— Баща ми беше немец.

— Тогава навярно владееш немски език, а?

— Да.

— Е, ами че тогава щом пред теб е застанал немец, говори на немски, както му се полага!

— По-полека, по-полека, сър! Та нали не знаех, че си немец!

— Но вече го знаеш. Немец съм, дори съм от рода Тимпе и настоявам немците да разговарят помежду си на немски.

— Къде си се родил?

— Моят роден град е Хоф в Бавария.

— Тогава ние двамата нямаме нищо общо, защото аз съм от Плауен във Фогтланд.

— Охо! Нямали сме нищо общо ли? Баща ми също е от Плауен и оттам се е преселил в Хоф.

Тъмнокосият спря коня си. След още един силен гръм дъждът изведнъж спря и бурята разкъса облаците. Между тях се показаха късове ведро синьо небе и двамата мъже вече можеха да огледат лицата си.

— Преселил се от Плауен в Хоф ли? — попита тъмнокосият. — Тогава е не само възможно, а и твърде вероятно да сме роднини, защото без съмнение малко странното име Тимпе не се среща толкова често, че собствениците му да се разхождат отвъд океана със стотици хиляди също като хората с фамилно име Мюлер, Шмит, Шулце и тъй нататък. С какво се занимаваше баща ти?

— Беше оръжеен майстор и аз също станах такъв.

— Вярно е, вярно е! Каква случайност само, едва ли може да има друга такава! Но нека не се бавим тук. Много лесно бурята отново може да връхлети, а най-трудният път през дефилето тепърва ни предстои. Да използваме сегашното горе-долу сносно време! По-добре ще е да продължим разговора си, когато стигнем нашата цел. И тъй, да вървим, сър, или братовчеде, ако така ти харесва повече!