Карл Май - Черния мустанг

Това бе втората важна работа, която трябваше да свършат — да разпитат индианеца и ако е възможно да измъкнат от него нещо, което можеше да им послужи като изходна точка, за да разкрият намеренията му.

Олд Шетърхенд никак не се забави да започне замисления разпит и когато всички се заслушаха в думите му и погледите им се насочиха към него, Винету като сянка се отдалечи от масата и изчезна зад буретата, за да се добере до споменатата задна врата.

Индианецът беше здраво сложен мъж на средна възраст. Скоро стана ясно, че и неговата интелигентност бе твърде добре развита. Но това бе предвидено от Олд Шетърхенд, защото толкова тайни, а може би и опасни мисии обикновено се възлагат само на умни воини.

— Моят червенокож брат седна далеч от нас. Не иска ли да хапне и да пийне нещо? — беше първият въпрос на Олд Шетърхенд.

Червенокожият отговори само с отрицателно поклащане на главата.

— Защо не? Не си ли жаден или гладен?

— Юварува е и гладен, и жаден, ала няма пари обади се този път червенокожият.

— Юварува ли ти е името?

— Така ме наричат.

— На езика на упсароките [25] Наречени още индианците врани. Б. нем. изд. това означава елен. Ти от същото племе ли си?

— Да, техен воин съм.

— Къде пасат сега конете им?

— В Уайоминг.

— А как се казва военният им вожд?

— Силния бизон.

Съвсем случайно неотдавна Олд Шетърхенд беше посетил индианците врани, които се числят към племето дакоти. Той подробно се беше запознал с живота им, така че беше в състояние да прецени дали индианецът го лъжеше. Думите на Юварува отговаряха на истината.

— Щом моят брат не може да плати, тогава нека седне при нас да се нахрани — продължи белият ловец.

Индианецът му хвърли изпитателен поглед и заяви:

— Юварува е храбър воин. Той сяда да яде само с мъже, които познава и които също са смели. Ти имаш ли име и какво е то?

— Наричат ме Поразяващата ръка.

— Пора… поразяващата…!

Това име му заседна на гърлото. Той изгуби самообладание само за миг, но все пак така издаде, че се е изплашил. После бързо се съвзе и с престорена непринуденост продължи:

— Поразяващата ръка? Уф! Тогава ти си много прочут бледолик.

— С когото значи спокойно можеш да седнеш да ядеш. Ела при нас, яж и пий!

Вместо да последва тази покана, индианецът взе да се озърта наоколо с търсещ поглед и попита:

— Не виждам червенокожия мъж, който седеше до теб. Къде е отишъл?

— Сигурно е в другото помещение.

— Не го видях да излиза. Щом ти си Поразяващата ръка, тогава навярно той ще е Винету, вождът на апачите, а?

— Да, той е. Къде ти е конят?

— Аз не яздя, а съм тръгнал пеша.

— Какво? Един упсарок, който се намира на толкова много дни път на юг от племето си, да няма кон! Да не си го загубил по някакъв начин пътем?

— Не. Изобщо не взех кон.

— Не взе ли и други оръжия освен този нож?

— Не.

— Сигурно си имал твърде важни причини!

— Дадох клетва да тръгна без кон и само с един нож. . — Защо?

— Защото и команчите бяха без коне и само с ножове.

— Команчите ли? И къде са били?

— На север, съвсем близо до тогавашните ни пасища в щата Дакота.

— Команчи толкова далеч на север? Странно. Олд Шетърхенд отдавна вече не вярваше на червенокожия и не прикриваше във въпросите си възникналите у него съмнения. Индианецът му хвърли един кажи-речи язвителен поглед и отговори:

— Нима Олд Шетърхенд не знае, че всеки червенокож воин все някога трябва да отиде до Дакота, за да донесе свещена глина за лулата на мира?

— Не е необходимо всеки да го прави и не всеки го е правил.

— Но команчите го направиха. Срещнаха ме заедно с моя брат. Него го наръгаха с нож, а аз успях да избягам. После положих онази клетва и тръгнах подир тях без кон и въоръжен само с ножа си. Няма да намеря покой, докато не ги избия!

— Понеже ти ми напомни за свещените обичаи, надявам се сигурно знаеш, че никой индианец не бива да убива друг, който е на път за тези глинени находища.

— Въпреки това команчите извършиха убийството!

— Хм! Но защо си дал тази клетва? Да тръгнеш без кон и само с един нож! Ами как ще ловуваш? От какво живя по пътя?

— Нима съм длъжен да ти кажа? — гордо попита индианецът, който вече вярваше, че напълно е успял да заблуди Олд Шетърхенд.

— Не — спокойно отвърна белият ловец. — Само не мога да разбера как изобщо не си се качил на кон по време на това толкова продължително пътуване.

— Положил съм клетва и я спазвам.

— Не е вярно, нарушил си я!