Карл Май - Черния мустанг

— Докажи го!

— Днес си бил на седлото!

— Уф, Уф!

— Да, по време на дъжда.

— Уф, уф! — повтори мнимият упсарок. В това възклицание се долавяше както уплаха, така и упорство. Естествено той се беше изправил на крака веднага, когато Олд Шетърхенд го заговори, и в момента стоеше близо пред него. Белият ловец се наведе и прекара двете си длани по краката му, след което каза:

— Външната страна на твоите легинси е мокра, а вътрешната — суха, защото е била плътно прилепена към тялото на коня и дъждът не е могъл да я навали.

Индианецът не беше подготвен за едно толкова находчиво доказателство, но вродената му хитрост му помогна бързо да се измъкне с думите:

— Казват, че Олд Шетърхенд бил най-умният мъж сред бледоликите и все пак той не може да си обясни онова, което е толкова лесно обяснимо. Всяко дете знае, че при дъжд вътрешната страна на панталоните остава по-дълго суха от външната. Олд Шетърхенд има още много да учи!

Нахалството му беше голямо. Въпреки това ловецът остана спокоен. До този момент той си беше служил с английски език, който индианецът горе-долу владееше. Сега обаче му зададе въпрос на диалекта на упсароките и не получи никакъв отговор. И следващите въпроси имаха същия резултат или по-точно останаха без резултат.

След това той тежко сложи ръка върху рамото на индианеца и каза:

— Защо не ми отговаряш? Нима не знаеш езика на собственото си племе?

— Дадох клетва да не го говоря, докато не отмъстя за смъртта на моя брат.

— Тъй! Всичките ти клетви изглеждат извънредно странни! Но още по-странна е глупостта ти да си въобразяваш, че можеш да ме излъжеш. Именно твоето произношение те издаде. Аз много добре знам как се говори езика на бледоликите от един упсарок и как се говори от всяко друго индианско племе. Ти не си воин на индианците врани, а си команч. Ще имаш ли смелостта да го признаеш?

— Команчите са мои врагове. Вече ти го казах!

— Тъкмо защото ги наричаш свои врагове ми доказва, че си команч!

— Значи искаш да ме изкараш лъжец, така ли? Бледоликите имат обичая точно по този начин да обиждат червенокожите си гости. Аз си отивам!

Индианецът понечи да се отправи към вратата.

— Ще останеш тук! — заповеднически каза Олд Шетърхенд и го хвана за ръката.

В същия миг червенокожият извади ножа си и извика:

— Кой има право да ме задържи? Ти ли? Какво лошо съм ти сторил? Нищо! Ще си отида и всеки, който се опита да ми попречи, ще почувства сърцето си пронизано от този нож!

Въпреки заплахата му Олд Шетърхенд продължи здраво да го държи с лявата си ръка, с бързо движение на десницата си силно стисна китката му и го принуди да изпусне ножа, след което повтори:

— Ще останеш тук! Ще изчакаме завръщането на Винету и после ще решим дали да ти позволим да си отидеш, или не. Сядай пак на предишното си място. Всеки опит за бягство ще ме принуди да ти пронижа главата с куршум!

Ловецът го блъсна към споменатото място така, че индианецът падна. Той понечи веднага да се изправи, но след като размисли, промени решението си и остана свит на земята. Олд Шетърхенд пак седна да се храни, като остави до себе си револвера със запънат спусък, за да придаде още по-голямо въздействие на заплахата си.

Продължиха прекъснатата вечеря, но разговорът им вече не вървеше. След известно време скаутът се върна и седна на мястото си. Тъй като завари индианеца на предишното му място в същото положение той нямаше как да разбере какво се беше случило. Управителят и надзирателят, които седяха до него, му разказаха всичко. Метисът остана външно спокоен, макар че вътрешно бе обзет от голяма тревога, защото въпреки че не му се вярваше, не беше изключено Винету да го е видял какво прави или да го е подслушал.

След като апачът се измъкна през задната врата, той си каза, че трябва да търси скаута нейде пред лицевата страна на сградата и затова, описвайки широка дъга, започна да се промъква натам. Широката отворена врата на шопа беше силно осветена и без да я изпуска из очи, Винету продължи напред. Така той непременно щеше да забележи всеки човек, който се мернеше между нея и неговото местоположение.

Описваните от апача дъги ставаха все по-широки и по-широки, ала всичко бе напразно! Той често се спираше и се заслушваше в нощта — също напразно! После се върна обратно и започна отново, но пак безрезултатно. И това продължи, докато най-сетне забеляза как нейде отстрани се появи човешки силует и се приближи до шопа. Щом достигна вратата и прекрачи прага, Винету позна кой беше.