Карл Май - Черния мустанг

— Ще мълчим като риби!

— Това и искам от вас, защото издадете ли, че сме били тук, ние ще се върнем и ще ви отмъстим. Ще умрете на кола на мъчението след невиждани изтезания. А сега още един въпрос: известни ли са ви имената Илчи и Хататитла?

— Не.

— Така се казват конете на Винету и Поразяващата ръка. Дали тези благородни животни са също тук?

— Не знаем, но да не би те да са врани жребци с къдрави гриви?

— Да. Ти видя ли ги?

— Не съм. Един ловец говори за тях, след като ги забелязал пред вратата.

— Те са. Къде се намират в момента?

— В склада, дето е ей там, зад нас. Чухме, че там са ги отвели.

— Тогава нямаме повече работа с вас. И тъй — ще мълчите за всичко, каквото се случи, за онова, което видяхте и чухте, иначе ще заплатите предателството със смъртта си, както ние платихме пушките с живота ви! А сега можете да си вървите!

Той тегли на всеки от тях по един ритник и двамата китайци изчезнаха в тъмнината на нощта, радостни, че макар и да им бяха отнели плячката, все пак успяха да си спасят живота.

— Уф! Големи късметлии излязохме! — каза вождът на своите хора с нескрито задоволство в гласа. — В ръцете ни са омагьосаната пушка, Мечкоубиеца и Сребърната карабина. Ще им вземем и жребците, които с изключение на моя мустанг нямат равни на себе си.

— Нима Токви Кава има намерение да отиде до склада? — попита го онзи индианец, който под името Юварува беше влязъл в шопа, за да шпионира.

— Да не би моят брат да мисли, че не бива да посягам на тези коне? Ако не беше моят мустанг, те щяха да са най-добрите жребци от едната Голяма вода до другата. Ще ги отмъкнем, защото навярно струват не по-малко от пушките, които взехме от онези жълтокожи обесници с дългите плитки.

— Нека Токви Кава не забравя, че не е изключено това да струва кръв.

— Защо?

— Винету и Поразяващата ръка сигурно са оставили пазач при конете.

— Ние ще се промъкнем тихо и ще го пронижем с нож. Може би и да няма пазачи, тъй като животните не са на открито, а са в склада.

За съжаление се оказа, че той е прав, защото инженерът наистина даде обещание да се погрижи при конете да има пазач, обаче все още не го беше изпълнил. Безмълвно червенокожите се прокраднаха до склада, чиято врата нямаше истинска ключалка, а само едно резе. Команчите се ослушаха. От време на време отвътре се разнасяше удар с копито. В склада цареше мрак. Едва ли някой пазач щеше да стои затворен в напълно тъмното помещение. Следователно там нямаше човек. Вождът дръпна резето, леко отвори вратата, застана така, че отвътре да не може да бъде забелязан, и няколко пъти подвикна на английски по такъв начин, сякаш бе добър познат на евентуално намиращия се вътре пост. Не последва никакъв отговор. Тогава четиримата индианци влязоха в склада.

Конете на двамата Тимпе бяха отведени в най-задната част, а враните жребци стояха почти зад самата врата. Въпреки тъмнината съвсем скоро вождът различи кои са търсените от него животни.

— Ето ги — каза той. — Внимавайте! Не бива да ги яздим, защото не ни познават. Ще трябва да ги водим и много скоро навън ще си имаме ядове с тях — стига само да разберат, че ги отвеждаме нанякъде, а господарите им не са с тях.

Индианците предпазливо отвързаха враните жребци и бавно ги изведоха навън. Конете последваха команчите без съпротива, но все пак по такъв начин, който ясно показваше, че у тях са се породили подозрения. Вратата отново бе затворена с резето и после червенокожите се отдалечиха със скъпоценната си плячка. Образувалата се от дъжда дълбока мека кал погълна шума от стъпките на хора и животни.

Токви Кава чувстваше изключително голямо задоволство от номера, който успя да изиграе на двамата прочути и толкова мразени от него мъже. Той бе напълно сигурен в себе си и беше убеден, че тази вечер е действувал много хитро и съвсем безпогрешно, ала въпреки всичко се лъжеше. Той беше забравил да включи в сметките си главните фактори в този случай — проницателността и другите превъзходни качества на двамата обрани уестмани, както и не по-лошата дресура на конете им, които не бяха свикнали да се подчиняват на непознати хора без разрешението на господарите си.

Но най-голямата грешка на вожда на команчите бе, че каза името си на китайците. Наистина, той беше сигурен, че те нищо нямаше да издадат, но като се има предвид кои бяха противниците му, това си оставаше непростима непредпазливост.

Драги читателю, ти чувал ли си някога за Белия мустанг? Звани и незвани автори са писали за него, за него са разказвали хора, които много добре са познавали Дивия запад и хора, чийто крак никога не е стъпвал на американска земя. Колко често самият аз съм седял на приказка с бели ловци или с индианци, които са твърдели и са се клели, че са виждали Белия мустанг, и на мен никога не ми е минало през ум да изразявам съмнения относно тези уверения, защото те го бяха виждали и все пак… не го бяха виждали. Белия мустанг бе една легенда, приказка, фантом, рожба на фантазията, която въпреки всичко градеше измислиците си върху действителни случки.