Карл Май - Черния мустанг

По онова време, когато обширните прерии все още се населяваха от големи стада бизони и коне, които наброяваха по няколко хиляди глави и през пролетта потегляха на север, а през есента се връщаха на юг, някой предпазлив ловец можеше да има късмета макар и отдалеч да зърне Белия мустанг, ала това се удаваше само на много предпазливи хора, които умееха ловко да се промъкват.. Белия мустанг беше най-опитният и най-умният водач, заставал някога начело на стадо диви коне. Погледът му проникваше през най-гъстите храсталаци, слухът му долавяше тихите стъпки на вълка от хиляди крачки разстояние, а неговите тъмночервени ноздри усещаха човешката миризма още по-отдалече. Никога никой ловец не е успявал да улови с ласото си здрав кон от стадото, предвождано и пазено от Белия мустанг. Ако все пак това му се удавало, плячката му е била някое болно и негодно за използване животно. Никога не са виждали Белия мустанг да пасе. Не е имал нужното време. С грациозни и все пак мощни скокове той непрестанно обикалял около спокойно пасящото стадо. При най-малкия признак за опасност жребецът надавал онова пронизително цвилене, наподобяващо тръбен зов, след което всички животни мигновено се втурвали в определена посока и изчезвали.

Разправя се, че на няколко пъти се удавало да го отделят от стадото. Искали са да го заловят, единствено него. Той се изплъзвал само в галоп, преследвачите му яздели в кариер, но въпреки всичко не могли да го догонят. И когато най-сетне, изпъвайки се като струна, Белия мустанг полетявал подобно на стрела и изчезвал далеч на хоризонта, едва тогава тогава те разбирали, че той само се е подигравал с тях и е искал да ги отклони от стадото си. Веднъж един дързък вакеро [27] Пастир, яздещ на кон. Б. нем. изд. , голям майстор в ездата, твърдеше, че го срещнал съвсем сам и го подгонил към дълбок каньон. Без никакво колебание Белия мустанг скочил в дълбоката неколкостотин стъпки клисура и долу спокойно продължил в тръс. С всевъзможни клетви и проклятия вакерото уверяваше, че това е истина и всички слушатели му повярваха. Друг път в компанията на много сериозни и опитни уестмани един хасиендеро от Сиера разказваше как веднъж имал невероятния късмет да подмами Белия мустанг заедно с цяла тропа [28] Керван, върволица, тук стадо. Б. пр. диви коне в един корал [29] Оградено с висока ограда място за стада от диви или питомни животни. Б. нем. изд. , ала великолепният бял жребец прелетял като птица над високата четири-пет метра ограда и изчезнал. Никой не се усъмни в истинността на тази случка.

Тъй разправяха старите, тъй разправяха и младите хора. Белия мустанг изглеждаше не само неуязвим, но сякаш беше и безсмъртен, докато най-сетне изчезна с последното стадо диви коне, забелязано в саваната. Неумолимата «цивилизация» изтреби бизоните и мустангите, но и до ден днешен тук-там се появява някой стар уестман, който да твърди, че неуловимият бял кон не е измислица, защото самият той също го бил виждал.

Да, той не беше измислица, и все пак бе продукт на силата на човешкото въображение. Никога не е съществувал и все пак го е имало. Онези, които са го виждали, не са се излъгали и все пак са се заблудили, защото Белия мустанг е бил не само един кон, а много коне.

Всяко стадо диви мустанги имало един водач, който винаги бил жребец, и то най-силният и най-умният от всички, понеже е трябвало да си извоюва мястото със сила и хитрост, а после и да го задържи. След победата си над всички свои съперници на него се е подчинявало цялото стадо чак до най-младото жребче. Ако и при нас в Европа се твърди, че белите коне са най-издръжливи, същото се отнася за прерията в още по-голяма степен. Към това се прибавя и обстоятелството, че ловците са щадили мустангите със светъл цвят. Никому не е минавало и през ум да улови бял кон, за да го язди, защото тези животни се забелязват отдалеч, а това излага ездача на голяма опасност. Ето защо белите коне са могли спокойно да се развиват до пълния разцвет на силите си. Освен това всеки по-светъл кон има или е имал инстинкта да бъде по-предпазлив от тъмните си събратя. Да споменем още, че стадото се нуждае от водач, който се отличава със своя цвят и може лесно да се открие с поглед. Колкото по-висш чин има офицерът, толкова по-лъскави са отличителните знаци на ранга му. Онова, което човекът постига чрез сила, на животните се дава от природата. Навярно по тази, а и по други причини се е стигнало до известния на всички уестмани факт, че почти всяко по-голямо стадо диви коне бе предвождано от бял жребец.