Карл Май - Черния мустанг

— Но ти не си индианец, а метис и следователно на теб не ти е забранено. Ако аз например бях изгонен от племето си индсман, щях на всяка цена да се опитам да си отмъстя. Сега на теб ти се предлага много удобен случай за отмъщение, като ни кажеш къде се намира бонансата.

— Отмъщение ли? Ах… а-а… уф! Да, отмъщение! — извика той, сякаш едва сега му бе хрумнала друга, по-добра мисъл.

— Ами да, отмъщение, отмъщение за небивалата обида, която са ти нанесли!

Метисът все още стоеше нерешително. Изражението му ясно показваше, че в него се води вътрешна борба и след като белите известно време окуражително го увещаваха, вече с известна готовност в гласа заяви:

— Ако аз… дори и да исках… все пак не мога… не мога да я издам!

— Защо?

— Защото… защото… просто защото съм прокуден от племето си и никога повече не бива да се връщам там. Аз трябва да отида при бледоликите и да живея при тях. Но затова се нуждая от пари, от много пари, понеже за всяко нещо ще трябва да им плащам. А издам ли ви бонансата, вие ще ми отнемете тази възможност!

— Ама че глупост! Незабавно ще разбереш каква огромна глупост е това. Колко злато има в бонансата?

— Уф! — възкликна метисът, обзет от мним, сякаш необмислен възторг. — То е толкова много, че и петдесет коня няма да могат да го отнесат.

— Възможно ли е? — буквално изкрещя «Негово величество». — Истина ли е? Истината ли казваш?

— Да. Виждал съм златото.

— Кога?

— Често, а тази сутрин отново го видях.

— Хора, чувате ли ? Чухте ли? За Бога, съвземете се и гледайте да не откачите! Такова огромно количество злато! Та то ще стигне да купим целите Съединени щати! А този глупак си мисли, че има нужда от цялото злато, за да си набави пушка и Огнена вода! Човече, а аз ти казвам, че ако имаш макар само толкова злато, колкото съумееш да носиш в шепите си, ще можеш да си задоволиш и най-големите желания, а Огнена вода ще пиеш до края на живота си! Но ти съвсем няма да получиш толкова малко. Покажеш ли ни бонансата, ще делим поравно. Ти ще получиш едната половина, а ние другата. После ще можеш да се изсмееш на всичките твои апачи и да живееш по-разкошно и от президента, когото вие наричате Белия баща!

— По-разкошно и от… Великия бял баща? Наистина ли? — попита метисът с такова радостно опиянение, сякаш си представяше живота на президента хиляда пъти по-блажен от живота във Вечните ловни полета.

— Да, да! Заклевам ти се в най-святото, което имам! После ще можеш да си набавиш всичко, каквото ти сърце пожелае.

— И Огнена вода, колкото искам ли?

— Много, много повече Огнена вода, отколкото може да се побере в Мисисипи! Само кажи бързо, ама бързо, къде се намира бонансата!

Лицето на метиса просияваше все повече и повече. Беше ясно, че съвсем малко му трябваше още, за да издаде безценната си тайна, но все пак той изказа своето последно опасение:

— Вие сте над трийсет воини, а аз съм сам и без оръжия. Ако ви покажа бонансата, ще вземете всичко и ще ме изгоните, тъй че ще остана с празни ръце!

— Но това са глупости, стократни и хилядократни глупости! Ние сме почтени хора и ще ти дадем половината. Вече го казах и ще удържа на думата си! Но не ни ли издадеш бонансата, безмилостно ще те застреляме и то незабавно, намясто, ей тук на, където си застанал. И тъй, избирай, но избирай бързо! Или смърт, или толкова много Огнена вода, колкото да имаш да пиеш до края на живота си!

«Негово величество» бе извънредно много възбуден, а и останалите бели бяха в същото състояние. Над петдесет конски товара чисто злато! Човек едва ли можеше да си го представи. Жадните им погледи буквално се бяха впили в лицето на метиса. Изглежда повторната заплаха със смърт, както и обещанието за цяла река като Мисисипи, пълна с Огнена вода, накараха Ик Сенанда да вземе бързо решение. За безумна радост на всичките трийсет и един мъже той отговори:

— Ято Инда ще ви се довери, ще повярва, че ще му разрешите да вземе половината от златото и затова ще ви покаже мястото, където се намира бонансата Хоуака.

При тези думи избухна всеобщо ликуване, такова ликуване, каквото уестманът обикновено нарича с думата «shout». [56] Вик, крясък; викам, крещя. Б. пр. Дори «Негово величество» размаха ръце из въздуха като вятърна мелница и заподскача от радост въпреки възрастта си, въпреки сивата брада и снежнобялата коса. Само един-единствен човек притежаваше достатъчно самообладание, за да овладее донякъде голямата си възбуда. Това беше Дългия Хум, чието лице наистина също просия от радост, но който продължи да вика сред невъобразимия шум на другите дотогава, докато най-сетне го чуха: