Карл Май - Черния мустанг

— Милорди и джентълмени, сеньори и мешърс! Предстои ни да изживеем небивало щастие, но от това не бива да страда почтеността ни. Обещахме на този човек половината от златото и ми се струва, че трябва да спазим обещанието си! Позор за онзи, който не споделя същото мнение!

— Да, да, да! — извика през смях «Негово величество». — Да, да, да! — засмяха се и останалите.

Смехът им показваше съвсем ясно, че думата «позор» въпреки всичко нямаше да им попречи да извършат вече тайно замисленото. Метисът се престори, сякаш кикотът им изобщо не му прави впечатление, а още по-малко пък може да разклати доверието му в тях. Напротив, той заяви следното:

— Ако сега тръгнем към бонансата, няма да е нужно да яздите кой знае колко надалеч.

— Не е ли далече? — попита «величеството». — Тъй си и мислех! Бонансата се намира в Естрехо, нали?

— Да.

— Тогава ще я намерим и без твоята помощ!

— Няма да успеете — самоуверено отвърна Ик Сенанда. — Въпреки всичко може да търсите дълги години и пак нищо да не откриете.

— Тогава тръгвай и ни води! Но не се опитвай да офейкаш! Незабавно ще бъдеш пронизан от трийсет и един куршума!

Метисът се престори, сякаш не чу тази заплаха и заставайки начело, без никаква съпротива се отправи към Естрехо. Той знаеше, че те отиват към сигурна гибел. Изпълнението на плана му се беше оказало много по-лесно, отколкото си беше представял.

От само себе си се разбира, че заслепените и лековерни бели разговаряха единствено за бонансата. Само Хум бе станал мълчалив, яздеше последен и размисляше как ли би могъл да накара спътниците си да се държат почтено с метиса. След известно време предводителят им се присъедини към дългуча и ухилено го попита:

— Онова, дето го каза преди малко за почтеност и справедливост, беше само на шега, нали?

— Не, сър. Този човек напълно безкористно ни отстъпва половината от съкровището си. Не спазим ли даденото му обещание, ние ще се проявим като най-окаяни мерзавци.

— Значи думите ти са били твоето действително мнение, така ли? Pshaw! Винаги съм бил почтен човек и ще остана такъв, обаче всички знаят, че спрямо индианците не е нужно да спазваш даденото обещание.

— Сър, това са толкова позорни схващания, че аз… хм! Освен това Ято Инда не е индианец. Баща му е бил бял!

— Тъкмо туй е причината пет пари да не даваме за него, защото тези мелези са много-по-лоши, коварни и вероломни от чистокръвните индианци. Нека първо ни покаже бонансата, а после може да си върви, накъдето поиска!

— Без да получи своята половина?

— Естествено без нея! Ще бъде чисто безумие да му отстъпим такова страхотно количество злато!

— Безумие или не, аз няма да допусна да бъде измамен!

— Я не ставай смешен! Какво ли ще направиш срещу плана ни, срещу нашите трийсет гласа? Не можеш да предприемеш нищо, ама хич нищо!

— О, мога!

— Че какво ли? Какво си намислил? — прозвуча вече с рязък тон въпросът на предводителя.

— Дали ще направя нещо или не зависи единствено от почтеността ви.

— Сър, това да не би да е заплаха?

— Ако не постъпите справедливо с метиса, да, заплаха е! Винету често наричаше златото «deadly dust» — смъртоносен прах, защото в многобройни случаи беше видял колко нещастия бе донесъл на намерилите го «късметлии» бързо и лесно добитият жълт метал. А ето че и тук, където бонансата все още изобщо не бе открита, вече бяха налице последиците от алчността за злато. Предводителят, чиито любимец винаги е бил Хум, забрави всяко приятелство и дружелюбност, лицето му придоби израза на неумолима враждебност и той заплаши:

— Внимавай само да не вземеш да предупредиш метиса или да предприемеш нещо срещу плановете ни! Щом става дума за бонансата Хоуака, хич не ми е до шега, а и другите мислят като мен. Предупреждавам те и ти казвам, че куршумът ти е сигурен!

След тази закана, изречена с напълно сериозен тон, предводителят смуши коня си и отново зае мястото си до Ик Сенанда начело на колоната. Хум остана последен, дори още повече забави крачките на коня си, понеже близо пред него яздещите спътници бяха чули разговора му с «величеството» и го обсипаха с не по-малко свирепи закани.

Въпреки всичко чувството му за справедливост го накара да вземе решение без да се бои от никаква опасност да помогне на метиса да получи законно полагаемата му се част. Само че за да постигне целта си, трябваше да изчака, докато съкровището бъде извадено от земята. Дотогава нямаше причина да бърза и ето защо след като бе така огорчен и чувството му за справедливост бе така засегнато, той започна все повече да изостава, докато най-сетне неговите спътници се изгубиха от погледа му. Не че имаше по-малко желание от другите да намерят това огромно златно находище — просто гневът му от подготвяната измама го накара да забави коня си и вече не следваше останалите със същата скорост към Естрехо.