Карл Май - Черния мустанг

Ето защо скалите, криещи бонансата, се откриха пред очите му по-късно. Щом погледът му падна върху тях, той се стъписа и спря коня си. Само след миг Хум даже скочи от седлото, за да не бъде тъй лесно забелязан от малките човешки фигурки, които притичваха насам-натам край Естрехо и съвсем не бе възможно да са неговите другари. Веднага след това там лумнаха силни пламъци и до слуха му долетя многогласен рев, който му доказа, че пред него се намираха индианци.

Той се изплаши, но не за себе си. За щастие тъкмо в момента започна да се смрачава, което попречи на индианците да го забележат, но освен това те бяха толкова много заети край Естрехо, че изобщо не хвърлиха нито един поглед към посоката, откъдето се бяха появили белите. Команчите бяха убедени, че всички са попаднали в клопката, а това мнение се споделяше и от Ик Сенанда, понеже, вървейки начело на колоната, той почти не се беше обръщал назад и не беше забелязал изоставането на дългия Хум.

Естествено дългучът се питаше какво би могъл да стори при дадените обстоятелства и стигна до съвсем правилния извод, че за да бъде полезен на спътниците си, преди всичко трябваше да съхрани самия себе си. Налагаше се да разбере в какво положение се намираха и по какъв начин можеше да им помогне, но беше необходимо да бъде много внимателен, за да не го открият индианците. Ето защо той изчака съвсем да се стъмни и тогава подкара коня си, но не право към огъня, който се виждаше в мрака още по-ясно от преди, а свърна наляво, на изток, за да скрие първо животното на сигурно място зад някоя скала и после предпазливо да се промъкне до мястото на нападението.

Огънят гореше откъм западната страна на върха на скалистия нос. Хум насочи коня си на изток и скоро намери едно закътано място, където върза животното за забито в земята колче и то на такова разстояние от червенокожите, че за да стигне до тях му беше необходимо с бодра крачка да върви около четвърт час.

Но за тази цел на дългуча му трябваше повече време, защото бе принуден да върви извънредно предпазливо. Промъквайки се в западна посока, той най-сетне се добра до планината, която отделяше носа на Естрехо от основната планинска верига. Хум легна на земята и започна да пълзи, докато стигна до онзи ъгъл, откъдето на около двеста крачки наляво от себе си видя огъня. Пламъците му бяха толкова буйни, че светлината му стигаше до ъгъла на Хум, осветявайки всичко почти така, сякаш беше ден. Той не биваше да продължава по-нататък, защото забеляза голям брой червенокожи, които непрекъснато хвърляха в пламъците нови наръчи клони. Те непременно щяха да го забележат.

Но това не бяха единствените индианци, които той видя. Целите скали чак догоре бяха също осветени и щом насочи погледа си натам, дългучът съзря още много други червенокожи, които по неизвестна нему причина се катереха към върха и там се разпръсваха, заемайки определени постове. Каква ли работа имаха горе? Дълго Хум напразно си задаваше този въпрос, докато най-сетне от височината проехтя силен глас. Според подбраните думи и начина му на изразяване човекът сигурно бе индианец, защото си служеше с онази смесица от английски и индиански, използвана обикновено от червенокожите. Вярно, че не всяка отделна дума се разбираше, но общият им смисъл можеше да се следи и накратко казано той гласеше следното:

— Хвърлете всичките си оръжия и се оттеглете в дъното на Естрехо! Който от вас стреля или ни окаже съпротива, ще умре на кола на мъченията, а на предалите се доброволно ще подарим живота и свободата!

«Аха, сега вече знам» помисли си Хум, «Белите са обградени от индианците при бонансата. Бонанса ли? Хм! Досещам се нещо и то не само нещо, ами всичко! Изобщо не съществува никаква бонанса, а подлият метис е бил шпионинът на тези индианци и с помощта на златните зърна ни е подмамил да им влезем в капана. Колко хубаво, че съм честен човек, защото ако не бях такъв, сега щях и аз да се насадя на същите пачи яйца. Но белите непременно трябва да се измъкнат, а това може да стане само с моето съдействие! Обаче как? Те са само трийсетина, докато както ми се струва индсманите са три пъти повече.»

Известно време той напряга ума си, за да намери някаква възможност да помогне на спътниците си, и накрая сам си каза:

— Трудно е, извънредно е трудно, ако не и невъзможно да се предприеме каквото и да било, но съм напълно готов да рискувам за тях и живота си. Не мога да се приближа към огъня, не мога и да се изкатеря по скалата, защото и там е почти толкова светло, колкото и тук долу, но все пак трябва да се кача горе, за да разбера как стоят нещата. Хм, каквото е невъзможно откъм северната страна, може би ще ми се удаде откъм южната. Ще се опитам да свърша тази работа, защото все е по-добре нещо да върша, отколкото ръце да кърша. И тъй, да се махам оттук!