Карл Май - Черния мустанг

— Уф! — възкликна Ик Сенанда и едва успя да скрие усмивката си. — Това си го научил от Олд Шетърхенд!

— Умният воин се учи дори от най-върлите си врагове! Ние ще приготвим много дърва за поддържане на огъня. Щом бледоликите се озоват в Естрехо, ще преградим входа с насечените клони и ще ги запалим. Така бледоликите ще се окажат в плен също като нас в Бърч Хоул и ще бъдат принудени да се предадат.

Ик Сенанда не каза нито дума, а се замисли.

— Не харесваш ли плана ми? — попита го дядо му.

— Харесвам го, защото измисленото от Поразяващата ръка винаги е безукорно, но в него има нещо, което ме тревожи.

— Какво е то?

— Белите ще ме убият.

— Няма.

— Съвсем сигурно е!

— Не е! Да не мислиш, че ще изпратя сина на дъщеря си срещу една опасност, която ще му струва живота?

— Мисля, че го правиш неволно, без да знаеш, че така ще стане. Щом тези хора разберат, че са измамени, естествено ще си отмъстят на мен като на предател.

— Няма да могат да си отмъстят, защото няма да бъдеш в ръцете им, а ще избягаш, преди да са осъзнали, че са пленници.

— Та нима ще имам възможност да се измъкна, щом ме вържат?

— Да не мислиш, че ще те вържат?

— Да. Нали привидно ще бъда принуден да им издам бонансата. За тях ще е ясно, че го правя против волята си и именно затова ще се погрижат да им бъда сигурно в ръцете.

— Но не и като те вържат. Нали ти нямаш кон, а те имат. Ще са уверени, че ако речеш да бягаш, само след няколко крачки ще те догонят и затуй няма да те вържат. Щом се озоват в Естрехо, ти внимателно ще наблюдаваш изхода и забележиш ли, че се появяваме с насечените клони, незабавно ще се втурнеш към нас.

— Ами ако все пак ме вържат? Какво да направя тогава, за да се изплъзна от отмъщението им?

— Нищо. Това е изключено, но ако все пак стане, ти ще се държиш най-спокойно и ще разчиташ на мен.

Изглежда метисът не се успокои напълно. Вождът продължи усилията си да разсее опасенията му и най-сетне това му се удаде, особено след забележката:

— Дори и да те пленят и вържат, дори и да не успееш да им се изплъзнеш, аз ще преговарям с тях пак, както и Олд Шетърхенд преговаря с нас в Бърч Хоул. Естествено първото ми условие да ги пощадя ще бъде твоето освобождаване.

— Ще ги пощадиш ли? Струва ми се, че искаше да ги избиеш, а?

— Така и ще направя. Към такива врагове не е необходимо човек да спазва дадената дума. Нима бледоликите са били някога искрени и честни към нас?

— Не са били.

— Значи си съгласен с мен?

— Да. Ще направя каквото искаш, защото ти не можеш да изоставиш в беда сина на дъщеря си, а после всички воини на команчите ще прославят смелостта ми, с която съм рискувал живота и свободата си, за да предам в ръцете ти тези бледолики мъже.

— Тогава ела!

Те се върнаха при очакващите ги команчи. С кратки думи Черния мустанг им съобщи какво бяха видели и чули, както и какво беше решил. При новите обстоятелства индианците нямаха възможност нито да си отпочинат, нито да поспят, а ги очакваше напрегнат и изморителен нощен поход, но въпреки това те посрещнаха речта на вожда си с ликуване, което разбира се не се изрази в силни викове и възклицания. Предлагаше им се възможност да се сдобият с коне, оръжия и с повече от трийсет скалпа, а така поне една част от тях щеше донякъде да възстанови честта си. Само след броени минути те поеха към Естрехо де куарсо, а метисът пришпори коня си към Шапо Гаска на своя дядо.

Пътят на команчите беше труден, защото една голяма част от него трябваше да изминат през нощта, а и бяха принудени да вървят през труднопроходими местности, тъй като по-удобните и по-хубави маршрути твърде вероятно щяха да бъдат използвани от белите, които лесно можеха да забележат оставените от индианците следи.

И така, команчите неуморно преодоляваха през цялата нощ планини, труднодостъпни долини и проломи. Когато се развидели, те спряха за кратко време да си поотдъхнат и да изядат по едно парче студено бизонско месо. После отново продължиха и то с такова усърдие, че когато предобедът се преполови, те се озоваха съвсем близо до Естрехо .

Тази местност беше много удобна за техните цели. От запад на изток се простираше тясна планинска верига, покрита с гъста гора. Малко преди самия си край веригата бе пресечена от север на юг от пролом, образуван както от продължителната бавна дейност на водата, така и от внезапно развихрили се вулканични сили, отцепили отвесно последната част от планината. И така, споменатата верига завършваше с един губещ се в равнината нос, най-крайната част от който бе като отсечена. Вече казахме, че носът бе покрит с гъста гора, обаче по съвсем естествени причини отрязаният му връх беше напълно гол. Той се състоеше от твърда кварцова скала, в чиято компактна маса се врязваше, водейки надолу, доста дълбок улей, широк на места не повече от десетина крачки, за да завърши внезапно пред отвесно издигаща се стена. И скалите от двете страни на този улей бяха толкова гладки и стръмни, че нямаше нито едно-единствено място, откъдето можеше да се изкачат хора. Изглежда сякаш тук природата бе работила с огромен трион, за да не остави за човешкия крак никаква опорна точка. Не се виждаше никакво дърво, нито храст и изобщо никакво растение, което да е успяло да намери място за корените си, или каквато и да било подхранваща почва.