Планините бяха покрити с гора, от която отделни групи дървета и храсти се спускаха в равнината. Когато команчите се добраха до един такъв храсталак, те си избраха подходящо място за бивак, а след това вождът и Ик Сенанда тръгнаха, за да открият къде са белите. Вече бе започнало да се смрачава, поради което можеха да предположат, че няма да им се наложи да вървят много надалеч.
Предположението им се оказа съвсем правилно, защото с безкрайна предпазливост се бяха промъквали не повече от петнайсетина минути, когато надушиха миризма на дим.
— Наблизо са — прошепна старият вожд на внука си, — но ще трябва да изчакаме, докато съвсем се стъмни.
След падането на нощта те продължиха да се промъкват напред. Скоро доловиха ромоленето на малко поточе, а после между клоните и дърветата проблясна светлината от огън, около който белите бяха насядали в кръг. Близо до тях имаше тревиста полянка, където се намираха конете. Макар че хората току-що се бяха настанили да бивакуват, животните се охраняваха от двама мъже, които държаха пушките си готови за стрелба. Това бе сигурен признак, че команчите си нямаха работа с новаци или с непредпазливи хора.
За опитни индианци изобщо не беше трудно да се промъкнат съвсем близо до белите, защото дебелите дървета предлагаха превъзходно прикритие. Двамата съгледвачи продължиха да пълзят, докъдето им позволяваше собствената безопасност, след което се озоваха всеки зад едно дърво толкова близо до лагера, че не само ясно виждаха белите, но дори можеха да чуват всяка тяхна дума.
Изглежда предводител на белите беше един възрастен мъжага със загрубяло от дъжд, слънце и вятър лице, със снежнобяла коса и светлосива дълга брада. Той бе извънредно характерна личност с остри черти на лицето и нямаше съмнение, че бе преживял не едно и две приключения. Въпреки възрастта бдителният му поглед издаваше младежка жизненост и когато говореше, в гласа му личеше такава решителност и превъзходство, като че бе свикнал винаги да заповядва. Както чуха двамата индианци, колкото и странно да бе, спътниците му се обръщаха към него с «Ваше Величество».
Почти без изключение останалите бяха мъже, по чиято външност от пръв поглед се виждаше, че притежават необходимия за Дивия запад опит. Най-младият измежду тях беше слаб и строен, изключително източен на височина блондин, който изглежда беше «enfant gate» [51] (фр.) — глезено дете. Б. пр.
на компанията и обичаше непрекъснато да я развеселява с приказките си. Името му беше Хум, а няколко пъти го нарекоха и Дългия Хум. Точно когато съгледвачите заеха местата си, го чуха да казва:
— Ваше Величество, сигурно се чувствате в безопасност, защото не поставихте никакви стражи. Струва ми се, че тук някъде започват земите на команчите. Да не би да ви се иска тези достопочтени джентълмени да ви лишат и от трона, и от живота?
— Моят трон е ей това място, където съм седнал и много ми се ще да видя червенокожия, който ще успее да го измъкне изпод мен. Та нали се намирам в компанията на точно трийсет мои поданици, всеки един от които е герой и истински Байяр. [52] Байяр (1476–1524)
спечелил си славата на най-храбрия френски рицар във войните на френските крале в Италия. Б. пр.) Но за команчите си прав, драги Хум. Исках само да ви дам време да се нахраните. После както обикновено ще поставим пазачи. Ще спим седем часа, ще се сменяме на всеки час, следователно на пост ще могат да застават едновременно по четири души. Това е напълно достатъчно, ако не стоят на едно място, а непрекъснато обхождат своя четвърт участък от кръга. Ще спазваме този порядък и занапред, докато стигнем до планините Сан Хуан.
— Където ще станем милионери! — добави Хум и весело се разсмя.
— Макар сега да се смееш, аз вярвам, че наистина ще станем милионери.
— Понеже за мен наследството на богатия ми чичо е напълно загубено, няма да имам нищо против, ако ми разрешиш да унаследя още по-богатия щат Колорадо.
— Well! Тъй като пак го споменаваш, я ни разкажи каква е всъщност историята с този чичо? Той ли те лиши от наследство? Понеже си толкова свестен човек, това не би трябвало да му се прости дори и на оня свят!
— Не ме е лишавал от наследство и все пак ми го отне. Той минаваше за богат, защото умееше да създава такова впечатление за себе си. А баща ми, макар че беше добър търговец, не я докара доникъде. Веднага ще чуете защо. След смъртта си освен дългове той не ми остави и пукнат цент. Чичо ми, който нямаше деца и когото помолих да ми помогне да си стъпя на краката, ме отпрати с утешението, че аз ще бъда неговият универсален наследник. Продължих да се мъча още няколко години, докато и той умря. Освен напълно празната си каса този човек ми завеща и счетоводната си книга. Пъхнах носа си в нея и скоро ме хвана хрема, и още каква! Милият ми чичо е бил достатъчно хитър да поддържа моя добродушен баща дълги години да работи за него, без да му плати нито един-единствен долар. Баща ми е вярвал, че спечелените от него пари са на сигурно място при брат му, а когато малко преди смъртта си узнал всичко, не е искал да разкрие подлостта на чичо ми за да не го излага пред хората. Ето как не можах да наследя от него и един долар, а изгубих и парите, които бих получил от моя баща, ако не е бил толкова доверчив.
Читать дальше