Карл Май - Край Бизоновото езеро

Пепе не показа ни най-малка следа от страх или разтревоженост — просто се прозя.

— Ее?

— За главата си не се боя, сеньор капитан.

— Как тъй?

— Аз имах право на сън.

— Какво право?

— В действителност аз видях лодката да пристава. Капитанът на брига «Есмералда» седеше при кормилото.

— Ааа! Откъде го знаеш?

— От едно писмо, което някой беше изгубил. Този Някой дойде в енсенадата и получи четирийсет унции, в замяна на които нададе само един крясък на чайка. Нямах ли право за спането, сеньор Лукас Деспиерто?

— Diablo [5] Diablo! (исп.) — Дявол да го вземе! (Б. пр.) ! Писмото в теб ли е?

— Да.

— Къде?

— В моето жилище.

— Трябва да го видя!

— Хубаво, сеньор капитан! Ама не трябва ли да го покажа по-напред на алкалда [6] алкалд (исп. alcalde) — кмет; селищен съдия (Б. пр.) дон Рамон Кохечо?

Капитанът приглуши гневния си допреди малко глас до тихо доверително шептене.

— Пепе, знаеш, че винаги съм те ценил!

Мигелетът се прозя.

— И знаеш също така добре, че съм твой началник, от когото не бива нищо да криеш. Та ако в замъка се е случила някаква беда, то…

— То това ще ми коства главата ведно с врата!

— Всъщност да, но аз ще пусна в ход протекциите си и ще сторя за теб всичко, което е по силите ми!… Покажи ми писмото!

— Ще го получите!

— Но преди алкалда?

На Пепе като че ли много му се спеше. Той се прозя отново, и то толкова изразително, че капитанът видимо се изплаши.

— Ее?

— Сеньор капитан, аз имам двама началници — вие и алкалдът. Според мен писмото принадлежи на последния. Само че аз трябва да остана в енсенадата до сутрешната смяна и ако драсканицата изчезне дотогава от колибата ми, няма как да спомена повече за нея.

— Добре, скъпи ми Пепе. Тя къде се намира? Сигурно все пак си я скътал, а?

— Трябва да е в джоба на панталона ми.

— Това действително не е най-подходящото място за толкова важна вещ! Ти прочете ли я?

— Да.

— Значи можеш да четеш? — прозвуча извънредно учудено въпросът.

— Малко, сеньор капитан.

— Къде си се научил?

Бреговият пазач бе уморен, изглежда, до рухване — той се прозя с такава продължителност, сякаш е бил заставен месеци наред да будува, като междувременно от широко разчекнатата уста прозвуча:

— На…сън… сеньор… капи…тан!

— Насън? — попита другият с мъчително потиснат гняв.

— Да. Присъни ми се, че съм в някакъв манастир, където трябваше да уча, защото щях да ставам приор [7] приор (исп. prior) — абат, игумен (Б. пр.) и сетне главен инквизитор.

— Тогава продължавай да спиш, Пепе, може пък наистина да станеш такъв! А сега трябва да си вървя и да направя донесение, за да бъдат записани фактите. Имай грижата никой да не докосва трупа и двете бохчи.

Той се изгуби в мрака, а Пепе остана заслушан в стъпките му, докато отзвучаха в далечината.

— Санта Лаурета, как ще се рови капитанът в старите ми панталони! И все пак аз му казах чистата истина, защото писмото наистина е пъхнато вътре, ама не в онези, дето висят на пирона, а в тези, които съм нахлузил на краката си. А що се отнася до главата ми, смятам, че тя си стои по-здраво на мястото си, отколкото тази на достопочтения дон Лукас, който не е научил четмото насън. А сега трябва да се погрижа пръстенът да не бъде намерен от някой любител колекционер, който може да ме пипне за яката.

Той пристъпи до един лежащ в пясъка скален блок, тежък няколко центнера. Сам човек едва ли би могъл да го помръдне. Но Пепе го повдигна без голямо усилие, сложи пръстена под него и остави камъкът да се върне в предишното си положение. Мигелетът очевидно притежаваше физическа сила, която го правеше равностоен противник и на най-силния мъж. Той си легна отново, уви се в наметалото и зачака развитието на нещата…

По същото време една възрастна жена прекоси тичешком Еланчове и зачука по кепенка на една мизерна барака, разположена в края на селото.

— Дон Грегорио, сеньор ескрибано [8] ескрибано (исп. escribano) — писар (Б. пр.) , ставайте, ставайте, случиха се ужасни неща!

От вътрешността на колибата се чу негодуващо сумтене и пъшкане и след това един ядовит глас.

— Кой е?

— Аз съм, Николаса, икономката на дон Рамон, алкалда!

Прозорецът се отвори и се появи една сънена глава.

— Вие ли сте наистина, доня Николаса? — попита внезапно смутеният в съня си човек с онази испанска вежливост, с която двама ваксаджии се обръщат един към друг досущ като първостепенни грандове. — Какво се е случило?