Карл Май: Край Бизоновото езеро

— Хвани стълбата, Хуан, и я закрепи здраво за балюстрадата! Заповедта беше изпълнена мълчешком. Капитанът се изкачи до балкона и надникна през широката стъклена врата към една стая, която беше толкова голяма, че единствената лампа едва я осветяваше.

Край една люлка седеше млада, приказно красива жена и гледаше с любвеобилни очи спящото в нея момченце. Един юмручен удар разби стъклото и в следния миг капитанът стоеше в стаята. Младата жена скочи уплашено и се вторачи в него като в някой призрак.

— Боже мой, кой сте вие, какво искате?

— Кой съм? Не позна ли доня Луиса своя девер?

— Моя…! Света майко Божия, да, той е, вие сте дон Антонио, когото всички смятахме за мъртъв!

Вълнението на графинята не можеше да се опише. Графът гледаше със спокойна, подигравателна усмивка бледото й лице.

— Да, сеньора снахичке, смятали сте ме за мъртъв, ала съдбата нямаше чак толкова лоши намерения към мен, както сте си мислили. Аз съм все още жив и ще трябва да ви помоля за прошка, задето се осмелих да ви убедя в моето съществуване.

— В такъв случай благодаря заедно с вас на Бога, който милостиво ви е закрилял и върнал благополучно! Но кажете къде се намирахте досега, понеже нямахме и най-малката вест за вас!

— Бях изпратен за Куба, но една френска флотилия ни настигна и взе на абордаж. Съпротивата беше напразна. Отведоха ме в Мартиника, където по-късно с куп опасности за живота успях да завладея един бриг, чийто екипаж избихме, за да се отправим в открито море. Кръстосвах водите на Централна и Южна Америка, като направих някой и друг хубав улов, и сега се връщам, за да се насладя на плодовете на моето морско щастие.

— Казвам ви сърдечно добре дошли в родината, дон Антонио! Но защо идвате в толкова необичаен час и по толкова странен път в замъка Еланчове?

— Не отгатвате ли, вярно, моя доня?

Тя се вгледа в лицето му и неволно потрепери, откривайки изписани на него единствено ненавист и коварство.

— Какво да отгатна, дон Антонио?

— Че ми се пречкате на пътя — вие и момчето, отнело ми наследството, което щеше да ме направи най-богатия човек в кралството, ако моят брат не се бе оставил да бъде оплетен от вашия глас. Аз съм свикнал да гледам на владенията на Медиана като на свои и няма да се откажа и за миг от тази си привичка.

— Правилно ли чувам! Възможно ли е…

— Съвсем правилно чувате — прекъсна я той — и всичко е възможно, щом аз го искам. А идвам в толкова късен час и по този необичаен път при вас, за да мога да вляза тържествено през деня в замъка Еланчове като единствения Медиана. Онова, което ми се пречка по пътя, аз стъпквам, а на пътя ми сте вие, вие и вашето дете!

С широко разтворени от ужас очи младата жена се вторачи в него. Трудно й беше да проумее какви намерения го водеха при нея — него, брата на загиналия й съпруг. Като светкавица й проблесна мисълта, че трябва да защити себе си и своя малък Фабиан. С няколко бързи крачки графинята се впусна към звънеца. Но преди да успее да дръпне шнура, злокобният посетител вече стоеше до нея и с един ненадеен удар я просна на пода, където тя остана да лежи в безсъзнание.

— Хосе! Хуан!

Двамата мъже влязоха от балкона. По лицата им беше отпечатан истински корсарски дух.

— С жената лесно се оправих. Отстранете я… но добре и сигурно!

Без колебание бруталните типове уловиха графинята и я повлякоха. А графът се наведе над спящото дете и разгледа лицето му.

— Той има чертите на Медиана и е син на моя брат. Тази жена ми беше чужда; за нейната смърт мога спокойно да мисля, ала него ще оставя жив. Ако никога не узнае къде е бил роден, никога няма да може да ми навреди.

Хуан и Хосе влязоха отново. С безстрастно лице капитанът видя как избърсаха кървавата кама в бялата копринена завивка на люлката.

— Вземайте каквото ви харесва, но действайте по-бързо и подбирайте полезни неща. Лодката е малка и не може да побира много!

— А детето?

— Ще го взема с нас. Ще го облечем в други дрехи и на ширината на Байона [4] Байона — град-пристанище в САЩ (Б. пр.) ще го спуснем в една лодка!…

През това време Пепе Сънливеца лежеше край фенера си и мислеше за многото унции, които щеше да получи срещу толкова лесно придобития пръстен. Той имаше доблестен и честен характер, но все пак бе човек, който трябва да си изкарва насъщния, ако не иска да умре от глад. А пък и държавата спокойно го бе предоставила на гладната смърт. Мигелетът не чувстваше съвестта си особено обременена от съзнанието, че си е извоювал потребното по потаен път. Но колкото по-бляскаво искреше пръстенът, толкова по-замислен ставаше неговият поглед. Да остави да се промъкнат няколко бали стока, той не смяташе за смъртен грях, само че лодката не съдържаше нищо контрабандно, а въжената стълба намекваше за начинание, което би могло да тегне по-тежко на душата му, отколкото някоя малка незначителна контрабанда.