Карл Май: Край Бизоновото езеро

— А-а! Как тъй?

— Един брегови пазач трябва преди всичко да е нащрек. Хората с всеки изминал ден все повече говорят за твоята леност, а това лесно може да доведе дотам, че да бъдеш натирен от службата като непригоден служител. А ще е твърде тъжно да си съвсем без работа!

— Направо ужасно, сеньор капитан! — съгласи се Пепе с изключително добродушие.

— Аз и на службата вече умирам от глад, а каква ли ще стане тя, ако хич нямам никаква!

— Ще е по-ужасно и от служебната смърт. Но аз искам да те предпазя от такава беда и днес ще ти дам доказателство за доверието ми към теб, което ще възстанови репутацията ти.

— Сторете го, сеньор капитан — рече Пепе, като извади хартия и тютюн и започна безгрижно да си свива цигара.

— Тази нощ ще застанеш на пост, който мога да поверя само на най-благонадеждните от моите хора. Досега никога не си бил командирован там и аз се надявам, че ти ще изпълниш с цялото си усърдие своя дълг!

— Санта Лаурета! Като че ли това не се разбира изцяло от само себе си! И къде тая работа?

— В енсенадата [3] енсенада (исп. ensenada) — малък морски залив (Б. пр.) .

— В залива? Хубаво! Какво трябва да правя там?

— Преди всичко да не заспиваш на поста си!

— Всячески ще опитам, макар вече от три часа да не съм затворил око, сеньор капитан! И после?

Дон Лукас даде заповедите си по такъв мъгляв начин, че и най-проницателният ум не би съумял да схване нещо от тях, което не му попречи в заключение да попита:

— Нали разбра всичко точно, Пепе?

— Съвсем точно! — увери мигелетът, ала му костваше доста труд да държи очите си отворени.

— И вземи фенера със себе си, за да те намеря в тъмното, когато дойда на инспекция. Сега можеш да си вървиш!

Въпреки заповедта Пепе не се помръдна от мястото си — клепачите му в крайна сметка все пак бяха клепнали. Капитанът го разтърси за ръката.

— Не чу ли? Можеш да си вървиш!

Мигелетът се окопити.

— Хубаво, сеньор капитан!

Той се измъкна през вратата с тътрещи се стъпки, а дон Лукас потри ръце с доволна физиономия.

— Тоя мъжага е по-ценен и от злато. Специално да го бях създал за моите потребности, пак нямаше да ми се удаде толкова сполучливо. Той ще спи и хърка като носорог, а аз ще прибера в джоба си няколко пълни шепи дублони!

Напуснал жилището на капитана, Пепе също поде свой монолог.

— Санта Лаурета, работата е точно такава, каквато си я мислех! Дон Лукас има нещо да върши в бухтата, най-вероятно някаква доходоносна тайна, и тъй като някой друг би будувал и би му попречил, той дава поста на мен. Хубаво, добри ми дон Лукас, аз ще спя, но само докогато на мен ми се струва уместно. А сега ще хвърля един поглед и на писмото. Нищо не е така изгодно, както да спиш, когато трябва всъщност служебно да бодърстваш!

С бърза, еластична походка той се върна в колибата си, където запали лампата и извади хартията. Беше научил четмото, с което никой от неговите другари не можеше да се похвали, ала държеше умението си в тайна. Писмото напълно съответстваше на неговото очакване.

— Правилно! Корабът е бригът «Есмералда», чийто капитан не се споменава. Той иска разрешение да пристане с неколцина от хората си в десет часа с лодка в енсенадата, плаща с четирийсет златни монети и моли за светлина, която да му служи като пътеводен знак. Затова значи капитанът заповяда да съм вземел фенера! Писмото му е било доставено най-вероятно чрез някой матрос на «Есмералда» и не би могло да попадне в по-добри ръце! Сеньор морски капитан, правителството не ми изплаща заплатата, значи вие ще предоставите кесията си на разположение на краля!

Малката бухта, наричана «енсенада» и току-що поверена на бдителността на Пепе, беше разположена така закътано между скалите, сякаш бе специално създадена да поощрява незаконната търговия. Поради усамотеното си разположение постът не беше безопасен. Морските изпарения тегнеха в мъгливата ноемврийска нощ като някое плътно покривало, като отнемаха възможността на обикновеното око да види нещо и приглушаваха звука на гласа, който би имал повод да вика за помощ.

Пепе зареди карабината, тикна ножа в пояса си, запали снабдения с бленди фенер и тръгна към своя пост. Който видеше сега сънливия, постоянно отпуснат мигелет, надали щеше да го познае — толкова твърди и уверени бяха неговите иначе тромави крачки, толкова гъвкави и ловки бяха движенията му и толкова изправена и стегната бе неговата обикновено дремливо сгърбена фигура.

Може би минаваше девет часът. Нощта беше тиха, тъмна и студена. Откъм селото не се долавяше и най-малкият шум и само глухият прибой на океана смущаваше мълчанието на природата. Нито една звезда не се виждаше на небосвода. Единствената светлина идваше от фенера на мигелета, който бе стигнал до бухтата и с предпазливо осветяване наоколо се увери, че е сам.